Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Но всеки път, когато Деорис заспеше, й се явяваше един и същи сън — виждаше мрачната колиба, където се бе родило детето й, където Рейота я бе изтръгнал против волята й от прегръдките на смъртта; виждайте и него, с лице, озарено от кървавата светлина на залеза и бебето в ръце, увито в окървавените парцали, останали от одеждите на Карахама… Но това бе само сън и накрая и тя прие, че нищо подобно не се с случвало. Всички се държаха много мило с нея, като със сираче, и в продължение на години не й се случи дори да спомене името на сестра си.
КНИГА ПЕТА
ТИРИКИ
„Когато Вселената била създадена от хаоса, тя незабавно се разпаднала на безброй миниатюрни късчета — като плочки от мозайка без видим смисъл и предназначение, всички тези късове са еднакви по форма и размер, макар че се различават по окраска; а ние не разполагаме с представа за общата картина, която да ни упътва… Имаме при възможни средства, с помощта на които можем да градим мозайка: пълна ненамеса; постоянен контрол над всяко, дори най-малкото движение; или разместване на силите, докато се достигне задоволително равновесие. Но нито един от тези три метода не може да бъде прилаган самостоятелно — неминуемо ще участват и останалите два; това е фундаментален принцип, който трябва да приемем — в противен случай никога няма да открием дори частично обяснение на процесите, които наблюдаваме.
И тъй, задачата все още не е решена; ние се движим към разрешението неравномерно, на тласъци. Всеки напредък в общото познание бива последвано от някакво сътресение, при което биват изгубени много важни частици — който биват открити отново при следващия тласък напред. Когато използваме примера с мозайката, не бива да забравяме, че разликата между мозайката и Вселената се състои в това, че мозайката в крайна сметка се попълва и достига състояние на пълна неподвижност — равносилно на смърт. Ние не се движим към момента, когато всичко ще заекне неподвижно по честата си, а към времето, когато движението на частиците от мозайката ще бъде източник на задоволство за всички форми на живот — растения, скали, риби, птици, животни и хора.
Тази работа никога не е била лена и лесна и никога няма да бъде. Но пътят, граден с надежда, е по-лек за пътника от този, проправян с отчаяние — макар и двата да водят към една цел“.