Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Изведнъж спомените нахлуха с целия си ужас в съзнанието му и Рейота имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от мъка. Разкаянието беше като див звяр, който разкъсваше вътрешностите му; не един, а дузина животи не биха му стигнали, за да изкупи вината си! Съзнанието за мъката на жената до него, жената, която трябваше да му бъде като сестра, отваряше нова рана в сърцето му. Тя беше толкова самотна и толкова отчаяна!
Той държеше все така нежно ръката й, когато я въведе в една малка вътрешна стая, просто обзаведена, която напомняше на отшелническо жилище На обикновена дървена пейка седеше старец с изпито лице. Когато се изправи, Домарис видя, че човекът е много висок. Стори й се, че той я оглежда изпитателно. Едва след месеци тя разбра, че престарелият жрец Ратор е сляп по рождение. Рейота падна на колене, за да помоли за благословията на стареца.
— Благослови ме, господарю Ратор — каза той смирено. — Нося ти новини от Микон. Брат ми загина като герой и остана докрай верен на дълга си… Но аз… аз нося вина за смъртта му.
Настана продължително мълчание, най-сетне Домарис не издържа и протегна умолително ръце към стареца; той се раздвижи и движението му като че ли разбуди потъналия в разкаяние Рейота. Той вдигна отново очи към Ратор и продължи: — Во-водя при теб господарката Домарис — майката на неговия син.
Престарелият първожрец вдигна ръка и заговори. Кроткият му глас; остана запечатал в паметта на Домарис до смъртта й.
— Знам всичко — каза Ратор, — и много повече от това, което ми съобщаваш.
После се наведе, повдигна Рейота и го целуна по челото.
— Не можеш да вървиш срещу кармата — продължи той. — Отпусни сърцето си, синко.
Рейота с мъка овладявате глася си.
— Го-господарю!
Домарис също понечи да коленичи, за да измоли благословията на жреца, но той я спря, приведе се бавно и внимателно целуна края на робата й. Домарис ахна и бързо се наведе, за да му помогне да се изправи. Ратор вдигна ръка и описа особен знак на челото й — същия знак, с който Домарис бе поздравила Микон при първата им среща. Престарелият жрец се усмихна и усмивката му беше прекрасна като благословия… — после отстъпи и отново седна на пейката.
Рейота несръчно взе ръцете й Е своите и прошепна:
— Не плачи, Домарис!
Трета глава
МАЛКАТА ПЕВИЦА
1.
С времето Домарис привикна към живота в Актарат. Микон бе роден тук, беше обичал тази земя е тя се утешаваше с тази мисъл; но мъката по дома си оставаше като жива рана в сърцето й.
Харесваха й високите сгради от сивкав камък — масивни и внушителни, много различни от ниските били постройки в Древната земя, нейната родина; привикна към градините, които се спускаха на тераси по стръмнините, надолу, към бистрите езера; към гъстите гори, където растяха толкова високи дървета, каквито тя никога досега не беше виждала — но и липсваха постланите с плочи вътрешни дворове и ароматът на фонтаните; трябваше да минат години, преди да се примири с многоетажните постройки и вътрешните стълби — в нейната родина така се строяха единствено храмовете.
Домарис беше настанена в една сграда, където живееха неомъжени жрици; за нея бяха отделили всички стаи, които гледаха към морето — за нея, за прислугата й, и за единственото друго живо същество, от което тя не се разделяше ни денем, ни нощем.
Тя успя да спечели бързо обичта и уважението на жреците от Новия храм и скоро всички приеха тази висока, мълчалива жена с огнени коси, прорязани от един-единствен бял кичур, като своя. Отнасяха се с нея с дълбока почит, но и плахо — като с човек, който не е като останалите, който е обгърнат от някаква тайнственост. Въпреки всичко я обичаха поради добротата й, заради готовността й да помага винаги и всекиму, заради решителността и краткостта й. Свикнали бяха да я виждат постоянно съпроводена от малкото русо момиченце с фини черти, което още от бебе постоянно креташе, хванато за полите й. Обичаха я, но нещо у нея ги платете — имала чувството, че тази жена живее само поради чувството си за дълг — очевидно отдавна бе изгубила всякакъв интерес към живота.
Само веднъж Диргат, първожрецът на Храма — висок старец с благородно лице, който напомняше на Домарис за Рагамон — се осмели да я упрекне за явната липса на интерес към всичко, което вършеше.
Тя склони глава, признавайки правотата на упрека му.
— Кажи ми в какво съм се отклонила от дълга си, за да поправя грешката си.
— Ти изпълняваш съвестно дълга си, дъще — отвърна кротко първожрецът. — Дори си прекалено съвестна. На нас не дължиш нищо, но помисли си — не дължиш ли нещо на себе си?