Шутът на кралицата

Обърнах се рязко и се втурнах навън през вратата, без да ме е грижа кой ме вижда. Отправих се към реката — по нея можех най-бързо и незабелязано да вляза в града. Слязох на кея и зачаках да мине някоя лодка.

Бях забравила какви страхове преследват двора на Мери сега, когато испанците бяха открито мразени, а Мери беше изгубила любовта на народа. На кея имаше четирима войници, и още дузина — на стража покрай речния бряг. Трябваше да се усмихна и да се престоря, че се измъквам за тайна среща с любим човек.

— Но кой е обектът на любовта ти? — подметна закачливо един от младите войници. — С дрехи на момче, но с глас като на момиче? Какво предпочиташ, миличка? Какво ще ти хареса?

От необходимостта да търся отговор ме спаси една лодка, която се задаваше с клатушкане по течението и водеше група лондончани в двора.

— Твърде много ли закъсняхме? Тя още ли вечеря? — запита една дебела жена в предната част на лодката, докато те й помагаха да слезе на кея.

— Още вечеря — казах.

— Под кралския балдахин, и всичко останало? — уточни тя.

— Както е редно — потвърдих.

Тя се усмихна със задоволство:

— Не съм го виждала никога преди, макар че често съм си обещавала удоволствието да я видя — каза тя. — Направо ли да влизаме?

— Има вход към голямата зала — упътих я. — На вратата има войници, но те ще пуснат вас и семейството ви да минете. Може ли да взема вашата лодка? Искам да отида в града.

Тя отпрати лодкаря с махване на ръка.

— Но се върнете да ни вземете — каза му тя.

Качих се в люлеещата се лодка и изчаках да се отдалечим достатъчно, за да не ни чуят, а после го насочих към стъпалата за Флийт Стрийт. Не исках дворцовите стражи да разберат къде отивам.

Отново тръгнах надолу по пътя към магазина ни, като крачех бавно и неохотно. Исках да се уверя, че всичко е непокътнато, преди да се приближа до него. Внезапно се заковах рязко на едно място. За свой ужас, когато свърнах зад ъгъла, видях, че магазинът е разбит и някой е влизал. Вратата беше широко разтворена, тъмният вход беше осветен от потрепваща светлина, докато двама — не, трима мъже се движеха вътре. Отвън чакаше голяма каруца с два коня. Мъжете изнасяха големи цилиндрични кутии: разпознах опакованите ръкописи, които бяхме съхранили, когато баща ми замина, и знаех, че те ще са достатъчно доказателство, за да ме обесят двукратно.

Свих се в един тъмен вход и смъкнах качулката ниско над лицето си. Ако бяха намерили кутиите с ръкописите, тогава сигурно бяха намерили и сандъците със забранени книги. Щяхме да бъдем разобличени като разпространители на ерес. За главите ни щеше да бъде обявена цена. По-добре беше да се обърна и да се отправя обратно към реката и да се кача на кораб за Кале възможно най-скоро, защото баща ми и аз щяхме да загинем на кладата, ако ни откриеха в Лондон.

Тъкмо се готвех да се вмъкна обратно в уличката, когато една от сенките в магазина излезе с голяма кутия и я стовари отзад в каруцата. Спрях за миг, като го чаках да се върне в магазина и да остави улицата чиста, за да се измъкна, когато нещо у него ме накара да спра. Нещо в профила му ми беше познато: раменете, прегърбени като на учен, слабото тяло под износеното наметало.