Шутът на кралицата

Една сутрин, докато излизахме от литургия, начело с кралицата, и придворните дами вървяха зад нея, една от най-новите придворни дами на кралицата ме настигна и тръгна редом с мен. Наблюдавах кралицата. Тя вървеше бавно, обронила глава, с приведени рамене, сякаш скръбта беше бреме, което трябваше да носи.

— Научихте ли? Научихте ли? — прошепна ми момичето, когато свърнахме и влязохме в приемната на кралицата. Галерията беше претъпкана с хора, дошли да се срещнат с кралицата, повечето — за да поискат помилване за хора, изправени на съд по обвинение в ерес.

— Какво да съм научила? — казах ядосано. Издърпах ръкава си от хватката на стара жена, която се опитваше да ми препречи пътя. — Жено, не мога да направя нищо за теб.

— Не става дума за мен, а за сина ми — каза тя. — Моето момче.

Против волята си забавих ход.

— Имам спестени пари, той може да отиде в чужбина, ако кралицата прояви добрина и го изпрати в изгнание.

— Молите синът ви да бъде изпратен в изгнание?

— Арестуван е от епископ Бонър.

Не беше нужно да казва нищо повече.

Отдръпнах се от нея, сякаш беше чумава:

— Съжалявам — казах. — Не мога да направя нищо.

— Ако се застъпите за него? Името му е Джоузеф Удс.

— Госпожо, ако помоля за милост, ще загубя собствения си живот — казах й. — Рискувате дори само като говорите с мен. Идете си у дома и се молете за душата му.

Тя ме погледна, сякаш бях варварин.

— Казвате на една майка да се моли за душата на сина си, когато той не е виновен в нищо?

— Да — казах мрачно.

Придворната дама ме издърпа нетърпеливо.

— Новината! — напомни ми тя.

— Да, какво?

Извърнах се от старата жена, на чието лице бе изписана примесена с неразбиране болка, съзнавайки, че най-добрият съвет, който можех да й дам, беше да вземе парите, които беше спестила за освобождаването на сина си, и вместо това да купи кесия барут, която да окачи на шията му, така че той да не страда цели часове в огъня, а да се взриви веднага щом бъдеше запалена кладата.

— Принцеса Елизабет е обвинена в държавна измяна! — изсъска ми придворната дама, изпълнена с отчаян копнеж да ми съобщи новината си. — Всичките й слуги са арестувани. Обръщат лондонската й къща наопаки, претърсват я.

Въпреки горещината, която се излъчваше от тълпата, почувствах как замръзвам чак до носовете на ботушите си.

— Елизабет ли? Каква държавна измяна? — прошепнах.

— Заговор за убийството на кралицата — каза момичето: дъхът й беше леден.

— Кой друг е обвинен заедно с нея?

— Не знам! Никой не знае! Кат Ашли със сигурност, може би и всички останали.

Кимнах. Познавах някой, който щеше да знае. Измъкнах се от свитата, която влизаше след кралицата в приемната. Тя щеше да бъде вътре поне два часа, изслушвайки едно прошение след друго, докато хората я молеха за услуги, за милост, за постове, за пари. При всяка молба тя щеше да изглежда по-изтощена, далеч по-стара от своите четирийсет години. Но нямаше да усети липсата ми, докато изтичам надолу по галерията до голямата зала.