Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Водата заплиска под копитата. Ледът под нея беше наистина твърд, изгладен от водата; копитата удряха в него като в камък, но, изглежда, че клинците на подковите се бяха притъпили от дългия и на места скалист път, та конят веднага започна да се подхлъзва; краката му се разкрачиха, сякаш бягаха изпод него; внезапно той падна напред, та чак ноздрите му се потопиха във водата, вдигна се, пак падна, тоя път назад, отново скочи, но уплашен взе да се хвърля и да удря отчаяно с копита. Баша дръпна юздата и тогава се чу глух трясък и задните крака на коня потънаха в дълбочината чак до хълбоците.
— Боже Господи! — викна Баша.
Конят, който още се намираше с предните крака на твърда почва, направи страшни усилия, но, изглежда, че парчетата лед, върху които искаше да се покатери, сега започнаха да се измъкват изпод краката му, защото той хлътна по-дълбоко и запъшка хрипливо.
Баша имаше още толкова време и хладнокръвие, че се хвана за гривата на жребеца и по врата му се измъкна на здравия лед през коня. Там падна и се намокри във водата. Но когато стана и усети твърда почва под краката си, знаеше, че е спасена. Искаше дори да спаси и коня, та се наведе, хвана поводите и като се оттегляше към другия бряг, започна да ги дърпа с всички сили.
Но конят потъваше в дълбочината и вече не можеше да измъкне от нея дори предните си крака, за да ги закачи за здравия досега ръб на леда. И поводите се изпъваха все по-силно, а той потъваше все повече. Най-сетне потъна съвсем, само шията и главата стърчаха над леда. Накрай започна да стене почти с човешки глас, като при това показваше зъбите си; очите му гледаха Баша с неописуема тъга, сякаш искаше да й каже: „Няма вече спасение за мене; пусни поводите, защото ще повлека и тебе…“
Наистина нямаше за него спасение и Баша трябваше да пусне поводите.
После, когато той се скри съвсем под леда, тя излезе на другия бряг, седна под един оголен от листата храст и заплака като дете.
За момент енергията й беше съвсем сломена. Освен това оная горчивина и оная мъка, които бяха изпълнили сърцето й след срещата с хората, сега я обзеха още по-силно. Ето че всичко я преследваше: неизвестността на пътя, мракът, стихиите, човекът, звярът — само Божията ръка, изглежда, бдеше над нея. И Баша бе вложила в тая добра, сладка бащинска опека цялото си детско доверие, но сега и то я излъга. Това беше чувство, което Баша не изрази ясно, но затова пък го изпитваше още по-силно със сърцето си.
Какво й оставаше? Оплакване и сълзи! А все пак тя беше намерила у себе си толкова енергия, толкова смелост, толкова издръжливост, колкото би могло да намери такова бедно, слабо творение. Но ето че конят й се удави, изчезна последната надежда за спасение — едничкото живо същество, което беше при нея. Без тоя кон тя не само се чувстваше безсилна пред тия незнайни простори, които я деляха от Хрептьов, пред горите, долищата и степите, не само беззащитна срещу преследванията на хора и животни, но много по-самотна, много по-изоставена.
Баша рида, докато си изплака очите. После я налегнаха изтощение, умора и чувство за безпомощност, толкова силни, че почти приличаха на спокойствие. Тогава тя въздъхна един-два пъти дълбоко и си каза:
„Нищо не мога да направя срещу волята Божия… тук ще умра…“
И притвори очи, толкова светли и весели по-рано, а днес съвсем хлътнали и със сини кръгове.
Но, от друга страна, макар с всеки изтекъл миг тялото й да ставаше все по-отпуснато, мисълта пърхаше в главата й като уплашена птица, а същото беше и със сърцето й. Ако никой не я обичаше на тоя свят, нямаше да й бъде жал да умира, но нея всички я обичаха толкова много!
И тя си представяше какво ще стане, когато се узнае за измяната на Азия и за нейното бягство, как ще я търсят, как най-после ще я намерят синя, замръзнала, заспала вечен сън под тоя храст край реката. И изведнъж извика с глас:
— Ах, колко отчаян ще бъде Михалко! Ах! Ах!
После започна да му се извинява, че не е виновна.
„Аз, Михалко — казваше тя, като го прегръщаше мислено за шията, — направих всичко, което беше по силите ми, но жалко, скъпи мой, Господ-Бог не пожела…“
И изведнъж я овладя толкова сърдечна обич към любимия човек, такова желание поне да умре близо до тая скъпа глава, че събра силите си, стана от брега и тръгна.
Отначало й беше безкрайно трудно. Краката й бяха отвикнали да вървят през време на дългата езда, струваше й се, като че ли върви с чужди нозе. Добре, че не й беше студено, беше й дори доста топло, защото треската не я оставяше нито за миг.