Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
— Ами, ваша милост, тя другояче не може да бъде: щом тоя кучи син е поискал да озлочести нашата пани, ние искаме да тръгнем срещу него и да отмъстим. Каквото казвам аз, това молят всички. А ако пан полковникът не може да тръгне, ние ще тръгнем и с друг командир и ще отидем дори в самия Крим, стига да хванем оня и да му платим заради нашата пани!…
Упорита, студена селяшка заплаха звучеше в гласа на вахмистъра; а другите драгуни и редниците от шляхтичките хоронгви започнаха да скърцат със зъби, да удрят тихо сабите, да сумтят и мърморят. Това глухо мърморене, подобно на ръмжене на мечка в нощния мрак, криеше в себе си направо нещо страшно.
Вахмистърът стоеше изпънат и чакаше отговор, зад него чакаха цели редици и в тях се забелязваше упоритост и толкова силна ярост, че пред нея изчезваше дори обикновената войнишка дисциплина.
Някое време цареше мълчание. Внезапно от по-задните редици се обади някакъв глас:
— Кръвта на оня е най-доброто лекарство за „пани“!
Гневът на пан Заглоба изчезна, защото тая привързаност на войниците към Баша го разчувства, а освен това при споменаването за лекарство в главата му се роди друго намерение, а именно да докарат лекар за Баша. В първия момент никой в пустинния Хрептьов не беше помислил за това, но в Каменец живееха няколко лекари, а между тях един грък, славен човек, богат, собственик на няколко къщи и толкова учен, че едва ли не го смятаха всички за магьосник. Не се знаеше само дали ще дойде в тая пустиня, колкото и да му се плати, понеже беше богат човек и дори магнатите го титулуваха „ваша милост пане“.
Пан Заглоба се замисли малко, после каза:
— Това архикуче няма да се отърве от справедливо отмъщение; аз ви обещавам това, а той сигурно би предпочел негово величество кралят да се закълне, че ще му отмъсти вместо Заглоба. Не е известно само дали е още жив, защото пани, когато се изтръгвала от ръцете му, го ударила с дръжката на пистолета право в мозъка. Сега обаче не е време да мислим за това, а преди всичко трябва да спасим пани.
— Ние сме готови да дадем дори собствения си живот за това! — отвърна Люшня.
А навалицата отново заръмжа в потвърждение думите на вахмистъра.
— Слушай, Люшня — каза Заглоба. — В Каменец живее лекарят Родопул. Ще отидеш при него; ще му кажеш, че пан подолският генерал си е навехнал крака край града и чака помощ от него. А щом той излезе извън стените, ще го хванеш за косата, ще го метнеш на коня или ще го натъпчеш в чувал и ще го докараш на един дъх в Хрептьов. Ще наредя да бъдат разпратени коне на всеки няколко хвърлея и ще летите в кариер. Гледай само да го докараш жив, защото умрял, не ни трябва.
Тих шум на задоволство се чу от всички страни, а Люшня размърда наежените си мустаци и каза:
— Аз ще го хвана и няма да го изпусна чак до Хрептьов!
— Тръгвай!
— Извинявай, ваша милост…
— Какво искаш още?
— Ами ако после пукне?
— Нека пука, стига да дойде тук жив! Вземи шестима души и тръгвай!
Люшня се затече. Другите, доволни, че могат да направят нещо за пани, се хвърлиха да оседлават коне и докато преброиш няколко пъти до сто, шестима души тръгнаха за Каменец, а след тях други водеха свободни коне, за да ги наредят по пътя.
Пан Заглоба се върна в стаята доволен от себе си.
След малко от стаичката излезе Володиовски; променен, загубил ума и дума, равнодушен към думите на съчувствие и утеха. Той съобщи на пан Заглоба, че Баша продължава да спи, седна на пейката и гледаше замаян към вратата, зад която лежеше жена му. На офицерите се струваше, че той се ослушва, затова всички затаяваха дъх и в стаята зацари пълна тишина.
След някое време Заглоба се приближи на пръсти до малкия рицар.
— Михале — каза той, — изпратих за лекар в Каменец, но… но може би ще трябва да пратим за още някого?…
Володиовски гледаше, събираше мислите си, но изглежда, че не разбираше.
— За свещеник — каза Заглоба. — Свещеник Камински би ли могъл да пристигне до утре сутринта?…
Тогава малкият рицар затвори очи, обърна към камината побледнялото си като платно лице и започна да повтаря с бърз шепот:
— Иисусе, Иисусе, Иисусе!
Тогава пан Заглоба, без да пита повече, излезе и издаде съответни нареждания.
Когато се върна, Володиовски вече не беше в стаята. Офицерите казаха на пан Заглоба, че болната започнала да вика мъжа си — неизвестно дали при бълнуване или в съзнание.