Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
В това време нощта стана още по-тъмна. Добре, че върху горската настилка тук вече имаше сняг и на белия му фон можеха да се различават тъмните стъбла на дърветата, по-ниските клони, за да бъдат избягвани. Баша обаче трябваше да се движи по-бавно и поради това в душата й отново нахлуха ония страхове от нечистите сили, които смразяваха кръвта й в началото на нощта.
„Ако видя блеснали очи ниско — каза тя на уплашената си душа, — това е нищо! Ще е вълк; но ако бъдат на височината на човека…“
И в тоя миг викна високо:
— В името на Отца и Сина!…
Защото това може би беше самоизмама или може би дива котка седеше на клон, но Баша видя съвсем ясно две светнали очи на височината на човек.
От уплаха й причерня, но когато прегледа отново, вече не се виждаше нищо, само някакъв шумол се чуваше между клоните, само сърцето й биеше в гърдите толкова силно, сякаш искаше да ги разкъса.
И тя все пътуваше и пътуваше и въздишаше за дневната светлина. Нощта обаче се точеше безкрайна. Скоро след това отново река прегради пътя й. Баша беше вече доста далече зад Ямпол, край брега на Росава, но тя не знаеше къде се намира, отгатваше само, че все пак непрекъснато се движи към север, щом е попаднала на нова река. Отгатваше също така, че нощта трябва да е вече към края си, защото беше станало много студено; изглежда, че наставаше мраз, мъглата изчезна и звездите се показаха отново, само че светеха с по-бледа, несигурна светлина.
Най-сетне мракът почна малко по малко да се разредява. Стъблата, клоните и клонките ставаха все по-видими. В гората зацари пълна тишина — разсъмваше се.
След някое време Баша вече можеше да различава цвета на конските косми. Накрай на изток, между клоните на дърветата, се появи светлиста ивица — настъпваше ден, и то ведър ден.
Тогава Баша усети безкрайна умора. Устата й се разтваряше в провлечени прозевки, а очите се залепваха; скоро тя заспа дълбоко, но за малко, защото я събуди една клонка, която бе блъснала с главата си. Добре, че конете вървяха извънредно бавно, като скубеха по пътя мъх, та ударът беше толкова лек, че не й стори нищо лошо. Слънцето вече изгря и неговите прекрасни бледи лъчи се провираха през безлистните клони. При тая гледка надежда обзе сърцето на Баша; тя беше оставила вече толкова степ, толкова хълмове, долища и цяла нощ път между себе си и преследвачите…
„Дано само не ме хванат тия от Ямпол или Могильов, а ония няма да ме настигнат“ — каза си тя.
Баша разчиташе и на това, че в началото на бягството пътуваше по скалиста почва и копитата не можеха да оставят следи.
Но скоро отново я обзе съмнение.
„Липковците ще забележат следи и по скалите, и по камъните, а ще ме преследват упорито, освен ако им изкапят конете от умора.“
Последното предположение беше най-вероятно. Достатъчно беше за Баша да погледне своите коне. Страните и на турския, и на арабския бяха хлътнали, главите оклюмнали, погледът угаснал. При вървежа си те току свеждаха глави към земята, за да отскубват по малко мъх, или в движение късаха жълтите листа, които вехнеха тук-таме по ниските дъбови храсти. А навярно ги измъчваше и трескав огън, защото при всички преминавания през реки пиеха лакомо.
Въпреки това, щом се намери на голо поле между две гори, Баша отново подкара в галоп изтощените жребци и така препускаше чак до другата гора.
След като премина и нея, попадна на втора поляна, още по-обширна и хълмиста. Зад хълмовете на около четвърт миля се виждаше дим, който се издигаше право като бор към небето. Това беше първото населено място, на което попадна Баша, защото, общо взето, тоя край, с изключение на самото крайречие, беше или по-скоро бе превърнат в пустиня не само поради татарските нападения, но и поради постоянните полско-казашки войни. След последния поход на пан Чарнецки, жертва на който беше станала Буша, градчетата се превърнаха в бедни паланки, селата обраснаха с млада гора. А пък след пан Чернецки имаше още толкова походи, толкова битки, толкова кланета чак до последно време, когато великият Собески изтръгна тия места от неприятеля. Животът в тях отново започваше бавно да избуява, но този път, по който Баша пътуваше, беше особено пуст; край него се криеха само разбойници, но и те вече бяха почти напълно унищожени от гарнизоните в Рашков, Ямпол, Могильов и Хрептьов.
Като видя тоя дим, първата мисъл на Баша беше да тръгне към него, да намери хутора или колибата, или най-сетне едно просто огнище, да се огрее край него и да се нахрани. Но скоро тя си спомни, че по тия места е по-добре да срещнеш глутница вълци, а не хора; тук хората бяха по-диви и по-жестоки от зверовете. Напротив, трябваше да подкара конете и да подмине колкото може по-бързо това човешко скривалище в гората, защото в него можеше да чака само смъртта.