Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
„Отникъде помощ, само от Бога — помисли тя, — дано да не срещам вече хора!“
После се замисли защо оня селянин взе да имитира гласа на пъдпъдък: без съмнение наблизо е имало и някакви други хора, които той е искал да повика. Спомни си, че се намира в свърталище на разбойници, които, прогонени от крайречните долища, изглежда, са се скрили из горите по-навътре в страната, където съседството с широката степ им осигуряваше по-голяма безопасност и по-лесно бягство при нужда.
„Но какво ще стане — питаше се Баша, — ако срещна неколцина или повече? Мускетът — значи, един, два пищова — още двама, сабята — нека да бъдат още двама… Но ако са повече, ще загина от страшна смърт.“
И както по-преди всред нощта и страховете бе желала да се съмне час по-скоро, така сега чакаше с копнеж здрача, който можеше по-лесно да я скрие от злите очи.
На два пъти още през време на упоритата езда й се случи да минава наблизо покрай хора. Веднъж видя накрая на високата равнина петнайсетина къщи. Може би в тях дори да не живееха разбойници по занаят, но тя предпочиташе да ги отмине в галоп, защото знаеше, че и селяните не са много по-добри от разбойниците; втория път дочу удари на брадви, които сечеха дърва.
Най-сетне желаната нощ покри земята. Баша беше вече толкова уморена, че когато се намери на гола, необрасла с гори степ, си каза:
„Тук няма да си строша главата в някое дърво, та сега ще поспя, дори и да замръзна.“
Когато вече притваряше очи, стори й се, че някъде там в далечината вижда няколко черни точици върху белия сняг, които се движат в разни посоки. Тя преодоля съня още за миг.
— Това са навярно вълци — измърмори тихо.
Но преди да измине още двайсетина крачки, тия точки изчезнаха — тогава тя веднага заспа толкова дълбоко, че се събуди едва когато конят на Азия, който беше яхнала, зацвили под нея.
Тя се огледа наоколо; намираше се в началото на гора и се бе събудила навреме, защото иначе можеше да се удари в някое дърво.
Изведнъж забеляза, че другият кон го няма при нея.
— Какво е станало? — извика тя силно разтревожена.
А бе станало нещо много просто: Баша наистина беше вързала поводите на юздата за седлото на коня, върху който седеше, но вкочанясалите й ръце не бяха успели да завържат здраво възела; после поводите се бяха развързали и умореният кон бе останал назад, за да търси храна под снега или да легне.
Добре, че Баша носеше пищовите не в кобурите на седлото, а в пояса си; рогът с барут и торбичката с останалото семе също бяха при нея. В края на краищата бедата не беше толкова страшна, защото конят на Азия наистина отстъпваше по бързина на нейния жребец, но несъмнено беше по-издръжлив на труд и студ. Въпреки това на Баша й стана мъчно за любимия жребец и в първия момент реши да го потърси.
Учуди я обаче, че изобщо не го видя, когато огледа степта, при все че нощта беше с необикновена видимост.
„Че е останал, останал е — помисли тя, — сигурно не е избързал напред, а трябва да си е легнал в някоя вдлъбнатина и затова не го виждам.“
Конят, който яздеше, зацвили втори път, при което някак затрепера и наостри уши, но от степта му отговори мълчание.
„Ще отида да го потърся!“ — каза си Баша. И вече обърна коня си назад, когато внезапно я овладя неочаквана тревога и сякаш някакъв човешки глас викна: „Баша, не се връщай!“
В същия миг други зловещи гласове, близки, които сякаш излизаха изпод земята, нарушиха тишината; това бяха виения, хъркания, скимтения, стонове, най-сетне страхотно изцвилване, късо, прекъслечно… Всичко това беше още по-страшно, защото в степта не се виждаше нищо. Студена пот обля Баша от глава до пети, а от посинелите й устни се изтръгна вик:
— Какво е това? Какво става?
Наистина тя веднага отгатна, че вълци разкъсват нейния кон, но не можеше да разбере защо не вижда това, когато — ако се съди по шумовете — то ставаше не по-далече от петстотин крачки от нея.
Но не беше време да се притичва на помощ, защото конят навярно бе вече разкъсан, а и тя трябваше да мисли за собственото си спасение; тогава Баша гръмна с единия пищов, за да уплаши вълците, и продължи пътя си. Като яздеше така, тя размишляваше върху случилото се и за миг й мина през ума, че може би не вълци са разкъсали коня й, щом тия гласове се чуваха изпод земята. При тая мисъл веднага тръпки я побиха по кръста, но тя разсъди по-добре и си спомни как насън й се мяркаше, че се спуска отгоре надолу, а после отново се изкачва нагоре.