Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Навлезе в гората и вървеше упорито напред, като гледаше слънцето да бъде от лявата й страна. И то наистина вече премина на молдавската страна, понеже беше втората половина от деня, може би четири часът. Баша сега обръщаше по-малко внимание на това да не се приближава до Днестър, защото все й се струваше, че вече е отминала Могильов.
„Да знаех това със сигурност, да знаех! — повтаряше тя и вдигаше към небето посинялото си и едновременно пламнало личице. Да имаше как някое животно или някое дърво да проговори и да каже: «До Хрептьов остава миля, две» — може би ще стигна…“
Но дърветата мълчаха, нещо повече — изглеждаха й недружелюбни и заграждаха пътя с корените си. Баша всеки миг се препъваше о леко посипаните със сняг възли и разклонения на тия корени. След някое време й стана непоносимо тежко, тогава тя свали от раменете си топлия кожух и остана по салтамарка. Така й олекна, тя продължи пътя си и вървеше още по-бързо, като ту се препъваше, ту падаше понякога в по-дълбок сняг. Ботушките й от тънък сахтиян, подплатени с вълнеста кожа, без твърди подметки, отлични за шейна или конна езда, не пазеха достатъчно краката й от ударите в камъни и щръкнали корени, а освен това многократно мокрени при преминаванията през реките и непрекъснато влажни от топлината на пламналите й сега от треската крака можеха да се скъсат бързо в гората.
„Ще стигна боса или до Хрептьов, или до смъртта“ — мислеше Баша.
И жална усмивка осветяваше личицето й, защото все пак я радваше това, че върви толкова издръжливо и че ако умре по пътя, Михал няма да може за нищо, съвсем за нищо да укори нейната памет.
А понеже сега непрекъснато разговаряше с мъжа си, веднага каза:
„Ох, Михалко, друга и толкова не би могла да стори, например Евка…“
През това бягство тя много пъти мислеше за Евка, неведнъж се моли за нея, защото й беше ясно, че щом Азия не е обичал тая девойка, нейната съдба и съдбата на всички други пленници, останали в Рашков, ще бъде страшна.
„Те са по-зле от мене“ — повтаряше си тя постоянно и при тая мисъл придобиваше нови сили.
Но сега, когато изтече един час, втори, трети, тия сили намаляваха с всяка крачка. Слънцето бавно се търколи отвъд Днестър, обля небето с червено сияние и угасна. Снегът придоби виолетов оцвет. После златистата и пурпурна бездна на сиянието започна да тъмнее и да се стеснява все повече: от разляно до половината море небето се превърна в езеро, от езеро — в река, от река — в поток, накрай заблестя като светла нишка, опъната на запад — и отстъпи мястото си на мрака.
Настана нощ.
Измина още един час. Гората стана черна и тайнствена и нераздвижвана от никакъв ветрец, мълчеше, сякаш се съсредоточаваше и обмисляше какво да прави с това бедно, объркано същество. В тая й мъртвота и тишина обаче нямаше нищо хубаво, напротив — това беше безчувствие и вдървеност.
Баша вървеше неспирно, като поемаше все по-бързо въздух със засъхналата си уста, падаше все по-често и поради тъмнината, и поради липса на сили.
Главата си държеше вдигната нагоре, но вече не гледаше към ръководната Голяма мечка, защото съвсем беше загубила чувството за посока. Вървеше, за да върви. Вървеше, защото към нея започнаха да долитат много светли и приятни предсмъртни видения.
Ето например четирите страни на гората почват бързо да се приближават, да се съединяват в четири стени и да образуват хрептьовската дневна стая. Баша се намира в нея и ясно вижда всичко. В камината гори буен огън, а по пейките седят както обикновено офицерите; пан Заглоба се закача с пан Снитко; пан Мотовидло седи мълчаливо и гледа пламъците, а когато нещо запищи в тях, казва с провлечения си глас: „Ей, душо от чистилището, какво ти трябва?“ Пан Мушалски, пан Громика и Михал играят със зарчета. Баша се приближава до него и казва: „Михалко, ще седна на пейката и ще се притисна малко до тебе, защото се чувствам някак особено.“ Михал веднага я прегръща: „Какво ти е, котенцето ми? Дали пък?…“ И се навежда към ухото й и шепне нещо, а тя отговаря: „Ох, колко особено се чувствам!“ Колко светла и спокойна е гостната, колко любим е Михал — само на Баша й е някак толкова особено, че чак почва да се плаши…
Баша се чувства толкова особено, че треската й изведнъж минава, защото вече я е овладяла предсмъртна немощ. Виденията изчезват. Съзнанието се връща, а с него и паметта.