Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
„Така ще да е — каза си тя, — като съм спяла, сигурно съм преминала през някой не много стръмен дол, моят жребец е останал там и там са го нападнали вълците.“
Останалата част от нощта мина без приключения. Конят, който се беше понахранил със сено предната сутрин, се движеше много издръжливо и самата Баша се удивляваше на силата му. Той беше татарски кон, „вълчар“, от много добра раса и почти безгранично издръжлив. През кратките престои, които правеше Баша, ядеше всичко, без да избира: мъх, листа, гризеше дори кората на дърветата — и вървеше ли, вървеше. По поляните Баша го пускаше в галоп. Тогава стенеше по малко и дишаше шумно; задържаше ли го, лъхтеше, тресеше се и свеждаше ниско глава от умора, но не падаше.
Нейният жребец, дори да не беше загинал от вълчите зъби, не би издържал такъв път.
На другия ден, след като прочете сутрешните си молитви, Баша взе да прави сметка на времето:
„От Азия се изтръгнах в четвъртък към пладне — казваше си тя — и пътувах в галоп до настъпването на нощта; после в пътуване премина една нощ, след това цял ден, сетне отново цяла нощ, и сега започва третият ден. Хайката, дори ако е имало такава, сигурно вече се е върнала и Хрептьов би трябвало да бъде наблизо, защото аз не жалех конете.“
А след малко добави:
„О, време е, време е вече! Боже, смили се над мене!“
Понякога имаше желание да се приближи до реката, защото на брега по-лесно би се ориентирала къде се намира, но помнеше, че петдесет липковци на Азия бяха останали при пан Гоженски в Могильов, и се страхуваше. Понякога й хрумваше, че като заобикаля толкова много, може още да не е отминала Могильов. По пътя, доколкото сънят не затваряше очите й, тя наистина не забравяше да следи внимателно дали няма да попадне на много широк дол, подобен на оня, в който беше разположен Могильов, но не забеляза нищо такова; пък и долът можеше да се стеснява и да има съвсем друг вид при Могильов и друг навътре в степта, можеше да се свърши или да възвива на половин миля зад града — с една дума, Баша нямаше ни най-малко понятие къде се намира.
Тя само непрестанно молеше Бога да е вече близо, тъй като чувстваше, че още малко време ще издържи усилията, студа, безсънието и най-сетне глада; от три дни тя се хранеше само със семето и при все че го беше много пестила, последното зрънце беше изяла тази сутрин и в торбичката вече нямаше нищо.
Сега можеше да се храни и топли само с надеждата, че Хрептьов е близо. Освен надеждата навярно я топлеше и треската. Баша много добре усещаше, че има треска, защото макар времето да се застудяваше все повече и дори мраз да сковаваше всичко, ръцете и краката й, които в началото на пътуването бяха вкочанясали, сега пламтяха и я измъчваше силна жажда.
„Стига да не загубя съзнание — казваше си тя, — стига поне за последния си дъх да стигна до Хрептьов, да видя Михал, а после да става волята Божия…“
Отново трябваше да преминава през многобройни потоци и реки, но те бяха или плитки, или замръзнали; при някои от тях отгоре течеше вода, а отдолу имаше твърд и здрав лед. И все пак най-много от всичко тя се страхуваше от тия преминавания, защото и конят, колкото и да беше безстрашен, явно се боеше от тях. Когато влизаше във водата или стъпваше върху лед, той пръхтеше, свиваше уши, често пъти се противеше, а като го принудеше, влизаше предпазливо, слагаше бавно крак след крак и душеше с разширени ноздри.
Беше вече късно след пладне, когато Баша при преминаването си през една гъста гора се спря пред някаква река, по-голяма от другите и преди всичко много по-широка. Според нейните предположения това можеше да бъде или Лядава, или Калусик. Щом я видя, сърцето й заби от радост. Във всеки случай Хрептьов трябваше да е наблизо; дори и да беше го отминала, Баша можеше да се смята за спасена, защото там и страната беше повече заселена, и от хората можеше да се страхува по-малко. Реката, доколкото Баша можеше да обхване с поглед, имаше стръмни брегове, само на едно място като че имаше чакъл и скованата от лед вода преливаше леко на брега, сякаш разлята в плитък и широк съд. Бреговете бяха напълно замръзнали, само по средата течеше широка ивица вода, но Баша се надяваше, че ще намери под нея лед както обикновено.
Конят влезе с малко упорство, както при всяко преминаване през река, отпусна надолу врат и душеше с ноздри снега пред себе си. Когато стигнаха до течащата отгоре вода, Баша коленичи според обичая на седлото, хвана се с две ръце за предната издадена част.