Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
27.
Талрик се върна в отредените му покои и старателно провери дали всички вещи от първа необходимост са му подръка. Подреди на масата меча и колана с ножницата, чантата с комплекта за писане и всички имперски документи, които носеше със себе си. След това извади най-ценната си вещ — като за човек, който пътува с лек багаж. Това беше ризница с къс ръкав от стоманено-медна сплав, изработена някъде далеч извън границите на Империята. Търсенето на такива ризници далеч надвишаваше оскъдните количества, които стигаха до имперските пазари по Копринения път. Извадил беше истински късмет със своята, защото доспехи от медна оплетка обикновено се полагаха само на генерали и висши държавни сановници.
Свали туниката си и облече ризницата на голо. Подплатата от фин памучен плат легна приятно хладна на гърдите и гърба му. Ризницата беше толкова тънка и прилепваше така добре към тялото му, че туниката с ръкави до лакътя, която облече отгоре, я маскираше съвършено.
След това закопча колана с ножницата на кръста си, като се питаше с още колко време разполага. Изобщо не му хрумна, че Ултер ще продължи да играе по правилата на лоялността. Живял беше толкова дълго с коварството и измяната, че ги разпознаваше от пръв поглед.
Не беше за вярване, че висш сановник като губернатора на Мина ще се хване в такъв елементарен капан — отнемаш му играчките и чакаш да побеснее. Ако Талрик беше сантиментален по природа, разочарованието му сигурно щеше да е голямо и с горчив привкус. Всъщност май наистина беше разочарован, призна си той. В един по-добър свят не би било необходимо да погажда такива номера, още по-малко на Ултер, който на времето му беше приятел и настойник.
Но историята, която Хрея му разказа, беше нееднозначна — Ултер беше станал роб на собствените си апетити. Големият войн отпреди две десетилетия към днешна дата беше дребен тиранин. Мина беше неговият град и той го управляваше в името на личните си щения и в угода на приближените си — или „подлизурковци“, както ги бе нарекла онази жена, Кимене. За човек с професията на Талрик признаците бързо станаха очевидни. Имперските сметки не излизаха. Пари и стоки изчезваха безследно, в количества и асортимент, много по-големи от нередовните доставки на резервни части, които вбесяваха Ааген. Военната подготовка в Аста изоставаше с месеци от сроковете и срещаше спънки на всеки ъгъл, защото в Мина снабдителните канали на Империята бяха обраснали с неочаквани разклонения. Онова, което Ултер не заделяше за себе си, отиваше при паразитите, с които губернаторът се беше обградил. Черният пазар в Мина трупаше тлъсти печалби от военни доставки, за които Империята плащаше скъпо и прескъпо.
Ултер се беше опиянил от властта си, а придворните му смучеха богатства, отклонявайки средства от имперските данъци и армейските доставки. Междувременно градът вреше и кипеше под повърхността, на крачка от бунтовнически взрив. Засега Ултер удържаше положението, но настроенията бяха крайно опасни, а от тези неща Талрик разбираше добре. Дори залавянето на Кимене не беше нанесло истински удар върху съпротивителното движение, защото губернаторът гледаше на нея като на трофей, а не като на златна възможност. Добрият човек, когото Талрик помнеше отпреди двайсетина години, се беше превърнал в пасив по сметката, прът в колелата на имперската бойна машина, в раково образувание, което трябваше да се изреже по най-бързия начин, ако искаха Империята да се стовари с пълната си мощ върху Равнините.
С други думи, полковник Латвок е бил прав. Прав е бил и да изпрати именно Талрик на тази мисия. Това, разбира се, не означаваше, че на Талрик трябва да му харесва.
Изтегли меча си от ножницата и провери острието му за ръжда. Не го използваше често, но пък добрият агент на Рекеф рядко влизаше в единоборства от този вид. Сега обаче щеше да е различно.
Той вдигна поглед.
— Можеш да излезеш вече — каза. — Не заблуждаваш никого.
Всъщност нямаше представа къде се е скрил шпионинът, макар да беше сигурен, че го шпионират. Нечия сянка помръдна върху перваза от външната страна на прозореца. С впечатляваща демонстрация на сръчност дребната фигурка се промуши през тесния отвор и се спусна на пода с пърхане на криле. Те Беро, човекът на Латвок.
— Е, как се справям? — попита го сухо Талрик.
— Вие ми кажете. — Те Беро се изтупа от прахта. Облечен беше с торбеста бяла роба като повечето местни мухородни, но Талрик забеляза характерната издутина на скрит под дрехата кинжал.