Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
Тисамон го последва, а Тиниса тръгна след него.
„Проблем след проблем“ — помисли си омърлушено Стенуолд. Тежестта им вече го притискаше осезаемо.
— Майстор Трудан — обади се Тото до него.
— Казах ти, че няма нужда да ми… — А после се сети за недовършения им последен разговор и направи гримаса. — Да, Тото?
— Все още не знаем как молецородният е разбрал, че Салма и Че са тук, майсторе.
Стенуолд го изгледа намръщено.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Че може да е капан, точно както Тисамон каза. Капан, който той е заложил.
Стенуолд обиколи с поглед мазето, оглеждайки се за Ахеос. Молецоидът седеше сам в сенките на едно кьоше сред ронеща се мазилка.
— Ако е искал да ни предаде на осоидите, досега да го е направил — имаше предостатъчно възможности. Не забравяй, че точно той ни предупреди за засадата при Аста. Не знам защо е решил да свърже пътя си с нашия, Тото, но със сигурност не е за да ни продаде на Империята.
— Да, но… нямам му доверие, майстор Трудан. Не мога. Всичко в него…
Стенуолд се вгледа в честното лице на момчето, белязано с дамгата на полуродството, заради което всички извръщаха отвратено очи. „На това ли те научиха с омразата си — да мразиш на свой ред различните?“ Но после осъзна, че не това е причината. Тото и Ахеос се бяха намразили от пръв поглед и Стенуолд нямаше никаква представа защо.
На свой ред Ахеос се беше оплел в раздърпаната прежда на мотивите си като пате в кълчища. Чул беше достатъчно за плановете на Чисис, за да е наясно какъв неоправдан риск крият те. Дошло беше време да се запита дали изобщо трябва да е тук, какво остава дали да придружи останалите в тази безумна мисия. Минасците — тези „бръмбарородни бойци“, както наричаха сами себе си — му се струваха враждебни грозници, той им нямаше вяра и не виждаше защо трябва да рискува живота си заради тях или заради пленената им предводителка.
Въпреки това имаше неприятното чувство, че не би могъл просто да сложи край и да си тръгне. И не защото е навлязъл твърде дълбоко във вътрешността на Империята, която осородните бяха построили за себе си. Със сигурност щеше да намери достатъчно сенки от тук до Тарн, които да прикрият бягството му. Не, проблемът беше другаде — в сделката, която беше сключил с Даракионския лес в миг на лудост. Беше помолил за помощ и я беше получил, и всичко това в името на една цел. Казал беше на създанията в гората, че отива да спаси Челядинка Трудан. А после, яхнал силата им, беше казал на нея, че идва да я спаси. Не беше възнамерявал да се обвърже така необратимо с тази история, но сега разбираше, че точно това е направил.
Магията беше сила, която тласка — това той знаеше още от най-ранното си детство. И тласъците й въздействаха на онази особена тъкан, която беше вътъкът на света, оплетка отвъд оплетката. Сега тъканта може и да не беше толкова здрава, колкото преди, изтъняла беше заради Умелите и техните машини. Но все още беше там и умните мъже се учеха как да подръпват нишките й и да променят шарката. Това беше тайната и на техния шпионин, разбира се — занаят, който се е ценял високо във Вещото време преди прокълнатата революция. За Ахеос беше изненада, че все още има човек, който практикува това умение, но пък кой друг занаят можеше да се скрие толкова успешно от очите на света?
Плъзна поглед — поглед, който прозираше отвъд мрака и маските — по сбралите се бунтовници и техните неканени гости. Не усети подръпване на магия във вътъка, но ако шпионите с това умение бяха толкова добри, колкото ги описваха легендите, най-вероятно не би и усетил.
Полуродният занаятчия го зяпаше злобно. И Ахеос не го долюбваше особено, без да е съвсем наясно за причината. Не че нямаше основания да го мрази. Умелите тласкаха неговия народ към културна и дори физическа смърт, така че би било нормално да му има зъб, ако не лично на него, то на расата му. Но ако неговото беше неприязън по принцип, то младият занаятчия очевидно питаеше лична омраза и Ахеос се питаше какво ли пропуска.
Ако трябваше да е честен пред себе си, имаше чувството, че се досеща за причината… но още не беше готов за това. Честност… ето това беше рана, която заздравява бавно.
Броени минути след като напуснаха бунтовническото убежище в подземието на склада, двамата вече вървяха в крачка и в пълно съзвучие точно като при разузнавателната мисия до робските ями на Аста, точно като при крепостите стени на Мина и при засадата, която бяха спретнали на Чисис и хората му. Тисамон се беше адаптирал незабавно към нея и без сигнал, без една дума двамата се превърнаха в съвършения ловен тандем. Всяко негово движение беше съобразено с нейните и обратното. Нямаше нужда да я поглежда, да й дава сигнали, да я изчаква. Някаква част от него действаше с непоколебимото убеждение, че Тиниса ще е точно където трябва да бъде и ще направи онова, което е нужно.