Зовът на кукувицата

Край еркерния прозорец върху елегантно дамско писалище бе поставена голяма снимка в сребърна рамка от сватбата на сър и лейди Алек Бристоу. Младоженецът изглеждаше много по-възрастен от съпругата си – пълен и сияещ брадат мъж; младоженката бе слаба, руса и хубавка, но малко безлична. Като даваше вид, че разглежда снимката, Страйк застана с гръб към вратата и отвори малко чекмедже на красивото бюро от черешово дърво. Вътре имаше купче бледосиня хартия за писма и съответстващи пликове. Той отново затвори чекмеджето.

– Господин Страйк, заповядайте, моля.

Отново мина по коридора с червените тапети и се озова в голяма спалня, където доминиращите цветове бяха бледосиньо и бяло и цялата обстановка създаваше впечатление за елегантност и вкус. Две врати вляво, и двете отворени, водеха към малка баня и дрешник. Мебелите бяха елегантни, във френски стил. Набиваха се на очи аксесоари, говорещи за тежка болест – система, закачена на метална стойка, подлога – идеално чиста и лъскава, наредени върху скрин всевъзможни лекарства.

Умиращата жена беше облечена в дебел халат в слонова кост и седеше облегната върху множество бели възглавници, съвсем смалена в резбованото дървено легло. Не бе останала и следа от младежката миловидност на лейди Бристоу. Костите ѝ рязко се очертаваха под тънката лющеща се кожа. Очите ѝ бяха хлътнали, а погледът – мътен, бялата ѝ коса, бебешки тънка, бе силно оредяла и под нея се виждаше розовият скалп. Измършавелите ѝ ръце лежаха безжизнени върху завивките, а отдолу се подаваше катетър. Смъртта почти осезаемо присъстваше в стаята, сякаш търпеливо и любезно изчакваше зад завесите.

Въздухът бе проникнат от лек аромат на лимонови цветчета, който обаче не успяваше да измести миризмите на дезинфектант и на телесно разложение – миризми, припомнили на Страйк болницата, където бе лежал безпомощен с месеци. Втори голям еркерен прозорец бе леко открехнат, така че в стаята влизаха топъл свеж въздух и далечните викове на децата от спортната площадка. Гледката бе към най-високите клони на огрените от слънцето платанови дървета.

– Вие ли сте детективът?

Гласът ѝ бе слаб и пресекващ, изговаряше думите слято и малко неясно. Страйк, който се чудеше дали Бристоу ѝ е казал истината за неговата професия, почувства облекчение, че тя знае кой е.

– Да, аз съм Корморан Страйк.

– Къде е Джон?

– Задържали го в службата.

– Отново – промърмори тя и добави: – Тони го кара да работи прекалено много. Не е честно. – Вгледа се в него с мътните си очи, после леко повдигна пръст и му посочи стол. – Седнете, моля.

Около избледнелите ѝ ириси имаше бели линии като от тебешир. Докато сядаше, Страйк забеляза още две снимки в сребърни рамки, поставени на нощното шкафче. Сякаш след удар от електрически ток той се озова вгледан в очите на десетгодишния Чарли Бристоу – с бузесто лице и модерна за времето прическа с дълги кичури на врата, замръзнал завинаги в осемдесетте години със своята училищна риза с остра яка и вратовръзка с огромен възел. Изглеждаше точно както когато помаха за довиждане на най-добрия си приятел Корморан Страйк, уверен, че ще го види след великденската ваканция.