Зовът на кукувицата
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг, Галбрейт Робърт
- Серия: Корморан Страйк (bg) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зовът на кукувицата». Краткое содержание книги:
„Духовито четиво с изненадващи обрати… «Зовът на кукувицата» е майсторски изпипан криминален роман.“ Кливлънд Плейн Дилър
„Зовът на кукувицата“ е безкрайно забавна книга, но и нещо много повече: в нея е въведен главен герой, който неминуемо ще е звездата на цяла поредица от романи. Ню Йорк Таймс
„Всеки път, когато оставях книгата настрана, ми се дочиташе още повече. Галбрейт пише с лекота, страниците са щедри на описания, а героите преодоляват интересни вътрешни и външни съпротиви. Влюбих се. Галбрейт е голям талант.“Питър Джеймс
Барманът беше изчезнал. Сега в малкия салон бяха само четиримата. Страйк за пръв път обърна внимание на песента, която звучеше като фон: Дженифър Ръш, „Силата на любовта“. Бристоу и Робин се приближиха до масата им.
– Мислех, че искаш да говориш с лелята на Рошел – каза Бристоу огорчен, сякаш напразно бе изтърпял тежко изпитание.
– Не чак толкова, че да тичам след нея – отвърна весело Страйк. – Ти ще ми преразкажеш.
По израженията на Робин и Бристоу Страйк отгатваше, че двамата намират отношението му странно лекомислено. Алисън ровеше за нещо в чантата си и лицето ѝ беше скрито.
Дъждът беше спрял, тротоарите бяха хлъзгави, а небето – мрачно и заплашващо с нов валеж. Двете жени вървяха напред мълчаливо, а Бристоу усърдно предаваше на Страйк каквото помнеше от разговора си с леля Уинифред. Страйк обаче не го слушаше. Той наблюдаваше жените в гръб – и двете в черно, за случаен наблюдател почти еднакви, взаимозаменими. Спомни си скулптурите от двете страни на Куинс Гейт; въобще не бяха идентични, въпреки че ленивият поглед ги възприемаше така; едната бе женска, а другата – мъжка, от един и същ биологичен вид бяха, да, но все пак напълно различни.
Когато видя Робин и Алисън да спират до едно беемве, Страйк реши, че то е на Бристоу, забави ход и прекъсна разхвърляното му повествование за бурните отношения на Рошел със семейството ѝ.
– Джон, искам да сверя нещо с теб.
– Казвай.
– Спомена, че си чул чичо си да влиза в апартамента на майка ти сутринта преди смъртта на Лула.
– Да, така е.
– Напълно сигурен ли си, че мъжът, когото си чул, е бил Тони?
– Да, разбира се.
– Но не си го видял, нали?
– Аз... – Заешкото лице на Бристоу внезапно придоби озадачено изражение. – Не, аз.. май не го видях в действителност. Но го чух да си отваря, чух гласа му в коридора.
– Не мислиш ли, че тъй като си очаквал да е Тони, си приел, че това е той?
Нова пауза.
После с променен глас Бристоу попита:
– Нима твърдиш, че Тони не е бил там?
– Просто исках да знам доколко си сигурен, че е бил.
– Ами... до този момент бях напълно сигурен. Никой друг няма ключ от апартамента на майка ми. Няма как да е бил друг освен Тони.
– И тъй чул си някой да си отваря, чул си мъжки глас. Той с майка ти ли говореше, или с Лула?
– Ами... – Големите предни зъби на Бристоу останаха да стърчат напред, докато той обмисляше въпроса. – Чух го да влиза. Май го чух да говори на Лула.
– А чу ли го да си тръгва?
– Да, чух го да се отдалечава по коридора. Чух как вратата се затвори.
– Когато Лула се сбогува с теб, спомена ли, че Тони е бил там преди малко?
И пак мълчание. Бристоу приближи ръка до устата си замислен.
– Аз... Тя ме прегърна, само това помня... Да, май каза, че е говорила с Тони. Каза ли го всъщност? Или съм приел, че е говорила с него, защото си помислих... Но ако не е бил чичо ми, кой е бил?
Страйк чакаше. Бристоу се взря в тротоара, мислеше усилено.
– Трябва да е бил той. Лула е видяла кой е влязъл и не се е учудила от присъствието му, така че кой друг може да е бил освен Тони? Кой друг би имал ключ?
– Колко са общо ключовете?
– Четири. Три резервни.
– Много.
– Аз, Лула и Тони имахме ключове. Мама искаше да можем да влизаме и излизаме, особено когато беше болна.
– И всички тези ключове са в наличност, така ли?
– Да... така мисля. Предполагам, че този на Лула се е върнал при майка ми заедно с другите ѝ вещи. Тони все още си има своя, аз имам моя, а този на майка ми... Предполагам, че е някъде из апартамента.
– Значи не знаеш да има изгубен ключ?
– Не.
– И никой от вас не е давал ключа си на друг?
– Боже мой, защо да правим това?
– Все си мисля за файла със снимки, изтрит от лаптопа на Лула, докато е бил в апартамента на майка ти. Ако някъде се подвизава друг ключ...
– Невъзможно е – отвърна Бристоу. – Това е... аз... Защо казваш, че Тони не е бил там? Трябва да е бил. Твърди, че ме е видял през вратата.
– Когато си тръгна от апартамента на Лула, отиде в службата, нали?
– Да.
– За документите?
– Да, само изтичах дотам и ги взех. Бях много бърз.
– И кога беше в дома на майка си?
– Не може да е било по-късно от десет часа.
– А мъжът, който влезе, кога пристигна?
– Може би... може би половин час по-късно. Честно, не си спомням. Не съм гледал часовника. Но защо Тони ще казва, че е бил там, ако не е бил?
– Ако е знаел, че работиш у дома си, лесно би могъл да заяви, че е идвал и не е искал да те безпокои, че просто е минал по коридора, за да се види с майка ти. Тя потвърди ли присъствието му пред полицията?