Зовът на кукувицата

– Когато си преживял каквото изпитах аз – промълви тихо тя, – няма какво повече да те нарани. Наричайте ме Ивет.

– Благодаря. Ще възразите ли, ако си водя бележки?

– Не, ни най-малко – увери го тя, с бегъл интерес наблюдавайки как вади бележника и химикалката си.

– Ако нямате нищо против, бих искал да започнем от момента, когато Лула е дошла в семейството ви. Знаехте ли нещо за произхода ѝ, когато я осиновихте?

Тя бе истинско олицетворение на безпомощността и пасивността, легнала там с отпуснатите си върху завивките ръце.

– Не – отвърна. – Не знаех нищо. Алек може и да е знаел, но и така да е било, никога не ми каза.

– Кое ви кара да мислите, че съпругът ви е знаел нещо?

– Алек винаги проучваше нещата възможно най-щателно – отговори тя с лека усмивка при спомена. – Беше преуспял бизнесмен.

– Но никога не ви е казал нищо за първото семейство на Лула?

– О, не, не би го направил. – Тя изглежда се учуди, че въобще може да се пита такова нещо. – Аз исках тя да е моя, само моя. Ако е знаел нещо, то е било, защото Алек е имал желанието да ме защити. Не бих понесла мисълта, че един ден някой може да дойде да си я поиска. Вече бях изгубила Чарли и отчаяно копнеех за дъщеря. Мисълта да изгубя и нея...

Болногледачката се върна с поднос, на който имаше две чаши и чиния с шоколадови бисквити.

– Едно кафе – бодро обяви тя, като го постави на по-близкото до Страйк нощно шкафче – и един чай от лайка.

После отново излезе стремително. Лейди Бристоу затвори очи. Страйк отпи глътка от черното кафе и каза:

– Лула е търсила биологичните си родители в годината, преди да умре, нали така?

– Да – отвърна лейди Бристоу все така със затворени очи. – Тъкмо ми бяха поставили диагноза рак.

Настана пауза, през която Страйк остави чашата си с леко потракване. Далечните възбудени викове на децата отвън долетяха през отворения прозорец.

– Джон и Тони ѝ бяха много, много сърдити – каза лейди Бристоу. – Според тях тя не биваше да издирва биологичната си майка точно когато аз бях тежко болна. Туморът вече много се беше развил, когато го откриха. Минах направо към химиотерапия. Джон беше безкрайно добър, возеше ме до болницата и обратно, дойде да живее при мен през най-тежкия период, дори Тони се отбиваше, а Лула изглежда я вълнуваше единствено... – Тя въздъхна и отвори очи, като потърси лицето на Страйк. – Тони все повтаряше, че е много разглезена. Смея да кажа, че вината беше моя. Бях изгубила Чарли и се стараех да направя всичко за нея.

– Знаете ли доколко е успяла Лула с издирването на биологичното си семейство?

– Боя се, че не. Според мен тя знаеше колко силно ме разстройва това. Не ми казваше много. Знам, разбира се, че е открила майката, защото по медиите се вдигна голям шум. Беше точно каквато Тони предсказваше. Не е искала Лула. Ужасна, ужасна жена – прошепна лейди Бристоу. – Но Лула постоянно ходеше да я вижда. Точно през този период ми правеха химиотерапия. Цялата ми коса опада...