Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— Бих дал лявото си орехче да тръгна с теб, момче, но не зависи от мен — дребният и набит сержант крачеше редом с Джек, опитвайки се да поддържа неговото темпо.

Джек се засмя.

— И да изоставиш новобранците? Пепус ще накара да отрежат моето ляво орехче, ако му предложа нещо подобно. — Не след дълго те стигнаха подножието на базата и масивните стени, които заграждаха парадния площад от учебния полигон, ремонтния цех и казармите. Джек познаваше добре тези места и същевременно ги виждаше за първи път… спомените му изплуваха и се наслагваха един върху друг. В един момент знаеше съвсем точно кой е и къде се намира, в следващия се чувстваше объркан, а умът му бе като непрочетена страница.

Ласадей се покашля.

— Радвам се, че въпросът с твоето така наречено „предателство“ и „дезертьорство“ е уреден.

Джек спря и сведе поглед към него.

— Това е политика, сержант. В нея са замесени типове като Пепус, Вандовър и кой знае кой още. Пък и не съм сигурен, че е уреден.

Голото теме на Ласадей лъщеше на ярката слънчева светлина. Той стисна устни.

— Лесно е да хвърлиш кал по някой честен войник, командире — посочи той с палец стената. — Роулинс ще се освободи след няколко минути. А аз трябва да приема костюмите.

— Ще се оправя и сам — увери го Джек. Сержантът обаче се колебаеше. Пристъпи неуверено от крак на крак, пое си дъх и тръгна към вратата, оставяйки го в компанията на „почетната“ гвардия. Пепус не държеше Джек под домашен арест, но и не беше обявил, че го освобождава. Вероятно щеше да бъде напълно реабилитиран едва след като открие Колин — ако изобщо успееше да го намери.

Достатъчен бе само един кратък миг Джек изведнъж да се почувства на съвършено непознато място, без да знае дори какво търси. Дланите му се изпотиха. Тялото му го бе довело, а сега го изоставяше… Помисли си, че всеки момент ще полудее. Опита да се успокои, да потърси поне ехото на мисълта, която го бе докарала дотук.

Вдигна глава към извисяващата се пред него стена. Иззад нея долитаха приглушени команди, изстрели и шум от бягащи крака. Маневри, учения, всичко това му бе познато. Бойни костюми. Засмя се. Бойните костюми му бяха като втора кожа. Погледна към вратата, очаквайки да се отвори и през нея да нахлуят мъже в броня. Истински двукраки танкове, бързи и грациозни. „Няма костюм, няма войник“ — припомни си той старата максима.

Джек потрепери отново и в този миг вратите се разтвориха.