Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857498
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)». Краткое содержание книги:
ДА ОТВЪРНЕШ НА ОГЪНЯ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ПРИЕТО
Мигът отмина и Амбър въздъхна.
— Чудесна двойка сме ние — поде тя и в гласа й се долови огорчение. — Спасители на изпаднали в беда светове.
— Аз съм само обикновен войник — отвърна той. — И правя каквото мога.
Амбър се надигна.
— Най-добре да си вървя. Трябва да потърся някой по-необичаен начин, за да ти припомня коя съм и какво означавах за теб.
— Не бих имал нищо против — отвърна Джек и се засмя в мрака.
— О, сигурна съм, че е така — Амбър неочаквано се наведе и го целуна. Устните й бяха сухи и горещи. После отстъпи назад. — Някъде дълбоко в теб все още е скрит онзи мъж, който ме обичаше. И когото обичам.
Джек се покашля смутено.
— Ако той се върне, първо на теб ще го кажа.
— Надявам се. Защото и двамата се нуждаем отчаяно от него. — Сетне се обърна и изчезна в тъмнината, сякаш изобщо не беше идвала.
Джек стисна юмруци.
— По дяволите! — изруга тихо, задавен от преливащите в него чувства. Амбър беше в опасност, а той не знаеше как да й помогне. Когато заговори отново, обръщаше се към друг човек. — Няма да е достатъчен само тронът ти, Пепус. Искам да се простиш и с живота си.
12.
„Във всяка молитва има частица живот“, мислеше си Колин, коленичил върху твърдия матрак на пода. Коленете му бяха ожулени, но болката само усилваше желанието му да се моли. Пък и това бе единственият разговор, който водеше. Изправи се мъчително и приседна на трикракото столче, което сам бе измайсторил, и се запита дали похитителите му записват какво прави.
Говореше често на глас, за да ги улесни в научаването на неговия език, но нито веднъж досега не бе получил какъвто и да било знак, че го чуват. Не можеше да се обърне към тях, не знаеше как да привлече вниманието им. Защо изобщо го държаха? Какво виждаха, когато го наблюдаваха?
Стените, подът и таванът на килията бяха от непознат за него материал, с гладка, огледална повърхност, наподобяваща метал и същевременно податлива. Тази еластичност му внушаваше усещането, че се намира в палатка или в някакво временно убежище, което, подобно на палатката, можеше да бъде сгънато и пренесено. Чудеше се още колко ще го държат тук.
Протегна ръка и потърка ожулените си колене. Беше съвсем измършавял. Аш-фарел му осигуряваха храна и вода, но недостатъчно, за да се чувства сит. Устата му бе постоянно пресъхнала и гладът го измъчваше.
— Ти си един глупав старец — обърна се той към отражението си.
Даваше си сметка, че суетата го бе подтикнала да търси Аш-фарел, и сега бе наказан, задето се бе поддал на чувствата си. Какво друго можеше да очаква? Че ще успее да общува с тях, след като всички опити преди него се бяха провалили? Че ще спре войната, след като с изчезването си можеше да предизвика друга?
— Винаги първо почиствай своята къща — промърмори, загледан в отражението си. Дрехите му съвсем се бяха разпарцаливили. Добре, че поне температурата тук бе постоянна и съвсем приемлива.
Колин бе опитал с всички възможни средства да установи контакт: звук, поглед, цвят, мирис, дори музика. Единствената реакция от тяхна страна, когато го плениха, бе готовността им да се отърват от него сякаш е ненужно и досадно насекомо. Наложи се да се съпротивлява с всяка фибра от тялото си и накрая го прибраха тук. Усилията, които бе положил, за да получи храна и вода, едва не го убиха.
Малки победи, помисли си Колин, докато търкаше зачервените си колене. И всички те единствено по волята на Всевишния. Пепус се оказа прав. Колин бе забравил откъде идва, забравил бе дните, когато се беше борил само за собственото си оцеляване. Тази мисъл го отрезви. Може би бе тръгнал в погрешна посока да дири Царството Небесно.
Тази мисъл го накара да се засмее. По-добре да научиш някой урок късно, отколкото никога.
13.
— Открихме Денаро — докладва Вандовър със задоволство в гласа.
— Къде?
— В Пограничните територии. Оставил е ясна следа.
— Както и предполагахме. Иска да примами Сторм след себе си. — Пепус се почеса по главата и както винаги наелектризираната му червена коса изпука едва чуто. — Странно е само защо ни отне толкова време да го намерим. Потвърдено ли е?
— Да.
— Погрижи се вестта да стигне и до Джек.