Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857498
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)». Краткое содержание книги:
ДА ОТВЪРНЕШ НА ОГЪНЯ
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО ПРИЕТО
Постави още малко пудра над веждите си и докато вдигаше ръка, почувства изпънатите под роклята й жици на детонатора. Надяваше се, че не се виждат. Доставянето на експлозивите й бе отнело известно време. Особено сега, когато Малтен бе град под обсада. Заради бунтуващите се Скиталци повечето магазини бяха затворени и дори Зелените ризи бяха потънали в дълбока нелегалност. Но тя все още имаше връзки в подземния свят и те й служеха добре.
Амбър прати въздушна целувка на отражението си и излезе. Единственото, което можеше да наруши вътрешното й равновесие, бе мисълта за Джек — най-вече защото повече не можеше да разчита на помощта му. Преглътна заседналата на гърлото й ледена буца. Той никога няма да й прости това. Адът, в който предстоеше да се потопи, щеше да е само неин.
От очите й бликнаха сълзи при тази мисъл и тя ги обърса с върховете на пръстите си.
— Няма да плача. Никога вече — обеща си Амбър, преди да отвори вратата и да продължи нататък.
14.
Колин отблъсна с отвращение димящата купичка. Вместо варени зеленчуци, каквито обичайно получаваше, този път му бяха дали нещо, което приличаше на гърчещи се червеи. Макар че гладът го измъчваше, видът на тази жива топка плът накара стомаха му да се преобърне. По неизвестни и необясними за него причини от време на време неговите невидими „тъмничари“ му подаваха тази храна. На всичко отгоре самите червеи не бяха едни и същи — имаше чувството, че променят вида си, не че това имаше някакво значение за апетита. Той побърза да пъхне обратно през процепа на вратата купичката.
Приседнал до стената, обвил коленете си с ръце, Колин се опита да не мисли за времето, което трябваше да изтърпи до следващото ядене. Случвало се бе понякога да му дават храна и извън установения порядък, но не често. Чудеше се дали не ги обижда, като отказва храната. Тя бе единственият установен помежду им начин за общуване.
Подът под краката му едва доловимо се разтресе. В първия миг си помисли, че причината е в отпадналото му тяло, сетне осъзна, че става нещо.
Стените се тресяха. Колин се надигна неуверено. Сграбчи малкото столче в мига, когато те се отдръпнаха назад и вътрешността бе озарена от ярки светлини.
Аш-фарел бяха дошли при него.
Беше виждал мумифицирано тяло на Аш-фарел в находището на мъртвата луна Лазертаун. Беше вървял между останките им на Колинада и бе откривал сведения за тях в архивите на Скиталците. Но нито веднъж през всичкото това време не бе осъзнавал с пълна яснота с кого си има работа. Знаеше само, че онези мумифицирани останки изглеждаха величествено.
Сега се бе изправил пред три от тях и ужасът, който изпита, прогони и последните остатъци от разумна мисъл. Ангели, бе първото, което си каза, вдъхновен от завладелите го чувства. Дяволи, добави веднага след това.
Те бяха огромни, три пъти по-високи от него, приличаха на гущери, но люспите на кожата им сияеха ослепително като скъпоценни камъни, а пламтящите въглени на очите им го прогаряха до дъното на душата. Излъчваха праведен гняв и той падна на колене, а столчето, което стискаше, се изтърколи от вцепенените му пръсти. Когато посегнаха към него, сърцето му спря да бие за миг.
— О, Боже! — провикна се той, изпълнен с убеждението, че умира, защото дори да не го убият, сърцето му щеше да спре напълно. Изви глава, за да види накъде го носят, и когато видя, започна да се моли да издъхне, преди да стигнат дотам. Защото очите му бяха съзрели сияещата белота на операционната маса и подредените до нея инструменти. Колкото и различни да бяха чуждоземците, нямаше нищо успокояващо във вида на този уред, предназначен за аутопсия и мъчение. Колин отчаяно зарита с крака.
15.
Вандовър стоеше с гръб, когато вратата се отвори.
— Милейди — произнесе, без да се обръща. Амбър огледа набързо вътрешността на личните му покои — преддверие и читалня, портал към спалнята, лукс, какъвто можеше да си позволи само императорът. Помещенията заемаха почти цял етаж. Зад Баадластър през прозореца се виждаше дворецът и простиращият се отвъд него Малтен. Прозорецът беше от истинско стъкло и гледката бе необичайно рязка и отчетлива. Амбър обаче предпочиташе замъгления изглед на пластмасовите прозорци.