Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— Пусни ме! — изкрещя тя и се задърпа.

Докато се боричкаха, деколтето на роклята се разкъса. Мазолестата му ръка се пъхна в пазвата, напипа зърното на гърдата й и го стисна. Амбър изпищя от болка. Изведнъж Вандовър съгледа фината мрежа на опасващите я жици и се дръпна назад. Пресегна се и скъса с рязко движение огърлицата. Тя понечи да се измъкне, но той я стисна за гърлото толкова силно, че едва успяваше да си поема въздух. Пред очите й заплуваха черни петна.

Стиснал скъсаната огърлица в шепа, той отново посегна и започна да й къса роклята парче по парче, хвърляйки остатъците на пода, сякаш бяха късове от кожата й. Тялото й изстина, кръвта блъскаше в слепоочията й. Неспособна повече да се съпротивлява, тя увисна безпомощно на стената, докато той я разголваше. Пръстите му я докосваха по зърната, докато накрая те щръкнаха напред като виолетови пъпки.

Вандовър откъсна последното парче от копринените й гащички и заедно с него последния пакет експлозив. Захвърли ги настрани, заедно с ненужната огърлица. След това я повали на колене.

Подпря се на коляно до нея. С лявата ръка продължаваше да я стиска за гърлото, с дясната я погали между краката.

— Искаше да убиеш и двама ни — произнесе с хрипкав глас. Амбър се задърпа, погледът й се замъгляваше, усещаше, че губи сили. — Никога вече не ми се противопоставяй.

После я пусна и тя увисна в ръцете му. С нисък, гърлен звук я положи на пода. Докато тя си поемаше, хлипайки, въздух, Вандовър се съблече. Амбър почувства топлината, която извираше от разгорещеното му тяло. След това силата на ума му я прикова така, както не биха могли да я приковат и най-тежките вериги. Всяка атака, която изпращаше към него, биваше погълната, а сетне се връщаше удесеторена. Не й оставаше нищо друго, освен да лежи, напълно безпомощна и лишена от воля на студения под.

И тогава той я облада. Направи го бавно, наслаждавайки се на всеки миг. Докосна всяка частица от тялото й, остави навсякъде по нея следа от себе си. Така че всеки друг, който след него я докосва, да поражда мъчителни спомени за болката и терзанията й и за удоволствието, което му бе доставяла.

За да се намрази завинаги.

Целувките му я изгаряха. Шепнеше в ухото й приглушени сквернословия, накара плътта й да се пробуди въпреки нежеланието й, принуди я да стене, макар да не искаше, породи в нея страст, която граничеше с болка, и после започна всичко отначало. Ближеше солената пот, покриваща тялото й, сякаш беше мед. Когато приключи с устните й, те бяха толкова подпухнали, че едва можеше да проплаче.

А когато най-сетне й се насити и се изтегна до нея, опря влажните си устни в ухото й и прошепна името на първия човек, когото искаше да убие. Едва тогава я освободи от оковите си и я остави да плаче на воля.