Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— Моята цена е Джек — прошепна тя с пресъхнали устни и с изненада откри, че Вандовър произнася същите думи.

— Твоята цена е Джек — той направи пауза. — Не мога да ти гарантирам дори неговата безопасност. Съществуват твърде много фактори в борбата за властта над тази империя. Но ако той остане само със сегашните си спомени, мога да ти обещая, че няма да заповядам да го убият.

Амбър вдигна очи. На лицето й се четеше надежда, примесена с омраза.

— Това не е достатъчно — рече.

Той сви рамене.

— Затова пък е всичко, което мога да предложа. На теб оставям да решиш дали си съгласна или не.

— Не и да убия Джек!

Вандовър държеше в ръката си чаша. Вдигна я и отпи от нея.

— Мило момиче — поде с глас, в който нямаше и следа от добрина. — Ще правиш това, което ти наредя, и нищо повече.

— Само през трупа ми. — Тя се хвърли към него, протегнала ръка да го сграбчи, докато с другата търсеше детониращия механизъм на огърлицата.

Той я улови. Чашата се разби на пода и се превърна в смъртоносни парчета под краката им, докато й извиваше ръцете назад. Устните му бяха разтворени в хищна усмивка.

Амбър повдигна рязко коляно. Той изпъшка, пусна я за миг, после се пресегна и я хвана за лявата ръка, миг преди да сграбчи огърлицата.

— Какво си намислила, госпожичке? — попита задъхано.

Притисна я назад, извивайки тялото й, докато роклята й се разкъса на раменете. Гърбът й опря в стената. Амбър потръпна болезнено, когато жиците се врязаха в кожата й.

Вандовър продължаваше да я притиска с тялото си. Тя почувства надигащия се между краката му член. Дъхът му се учести. Той прикова китките й с една ръка над главата й. Амбър се заизвива в отчаяно усилие да се освободи, но той бе далеч по-силен, отколкото бе предполагала. Със свободната си ръка отметна падналия на лицето й кичур.

— Каква клопка си ми приготвила? Защо не ми кажеш?

Въпреки втвърдения член, с който я притискаше през роклята, тя се тласна в него. Блъсна го с гърди, с отчаяна надежда, че това може да предизвика спонтанна детонация. Той се отдръпна уплашено.

— Говори!

Амбър стисна зъби.

— Никога… няма… да убивам… за теб!

Вандовър замахна и я зашлеви през лицето. Тя почувства соления вкус на бликналата кръв. Слабините му се притиснаха към нейните и стомахът й се сви мъчително. Стената отзад не й позволяваше да помръдне.

— Не забравяй — просъска той. — Ти сама дойде при мен.

В главата й се мятаха трескави мисли: детонаторът, експлозивите, фината мрежа от кабели под дрехите й. Този мъж никога нямаше да я има. В душата й се разгоря гигантски огън. Тя го пусна на воля, използва го като гориво, за да нанесе удар, и блъсна с всичка сила, дълбоко, молейки се само Баадластър да не успее да произнесе думите, от които най-много се боеше. Мислите й го пронизаха като копие. Тя изля всичко от себе си в тази атака, докато накрая душата й заплашваше да напусне тялото.