Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— Той е ваш — говореше тихо Вандовър. Държеше ръцете си стиснати, за да не издава чувствата си. — Не помни нищо от случилото се по-рано, проявява нужното уважение за човек с неговия пост… Трябваше по-рано да го направим. Сторм е обезоръжен и същевременно все още е полезен за нас.

— Така е. И сега отива да търси Колин не защото го смята за свой приятел, а тъй като аз му наредих да го направи.

— Всичко стана така, както ви казах.

— Радвам се, че се получи — отвърна любезно императорът. — Иначе щеше да го убиеш, нали?

— По-точно да наредя да го направят. Но той все още е опасен. Не обича да бъде манипулиран.

Пепус размаха безгрижно ръце.

— Важното е, че изпълнява заповедите на императора. А какво ще правим с момичето? — попита на вратата.

— Тя е моя.

Пепус кимна леко.

— Както се бяхме уговорили.

— Засега няма да предприемам нищо. Той не я познава и въпреки това, когато я зърна, веднага се досети коя е. Видях го в очите му. По-добре да не събуждаме подозренията му.

— Ами ако тя го привлече на своя страна?

— Няма да й позволим да се приближи до него. А сега, ваше величество… ще ви напусна, защото ме чакат и други задачи.

— Разбира се. Нима бих могъл да те задържам?

Баадластър се поклони и излезе. Въпреки че почти веднага сви зад ъгъла и изчезна надолу по коридора, имаше чувството, че усеща изгарящия поглед на императора в гърба си.