Третият близнак [bg]

Влезе във Филаделфия около десет и половина. В Университетското градче добре облечени чернокожи семейства се събираха пред църквата, а тийнейджъри лениво пушеха пред входовете на стари къщи. Но студентите все още бяха в леглата, присъствието им си личеше от паркираните наоколо ръждиви тойоти и очукани шевролети, налепени с лепенки от любими отбори.

Сградата, в която живееше Харви Джоунс, беше огромна викторианска къща, чиито стаи бяха разделени на апартаменти. Джийни намери свободно място в паркинга отсреща и известно време седя, вперила поглед във входа.

В единадесет часа стана и влезе.

Сградата с мрачно упорство продължаваше да се придържа към правилата на поведение от доброто старо време. По стълбите уморено се изкачваше бегач в овехтял анцуг, а по прозорците на стълбището бяха наслагани прашни изкуствени цветя в евтини вази. Правилно изрязани листове, разлепени навсякъде и написани с красивия почерк на някоя възрастна дама, съобщаваха на наемателите, че трябва да затварят вратите тихо, да изхвърлят боклука си в здраво завързани найлонови торби и да не позволяват на децата си да играят на стълбището и коридорите.

Той живее тук, помисли си Джийни и по кожата й полазиха тръпки. Дали си е вкъщи?

Адресът на Харви бе 5B, което означаваше, че трябва да бъде на най-горния етаж. Тя почука на първата врата на партера. Отвори й мъж със сънени очи, дълга коса, рошава брада и боси крака. Тя му показа снимката. Той поклати глава и затръшна вратата. Но си спомни какво й бе казал съседът на Лайза. Да не съм бюро справки бе, момиче! Дори не знам как изглежда тая моя съседка.

Тя стисна зъби и се качи до най-горния етаж. На вратата на 5B имаше листче в метална рамка, на което бе написано просто Джоунс.

Джийни стоеше отвън и се ослушваше, но дочуваше само учестените удари на собственото си сърце. Отвътре не долиташе никакъв звук. Може би го нямаше вкъщи.

Тя почука тихо на 5A. Само след секунда вратата се отвори и на прага се показа възрастен мъж. Бе облечен в костюм, който едно време сигурно е бил много шик, а косата му бе толкова тъмна, че сигурно я боядисваше.

— Здрасти — каза той, държеше се дружелюбно.

— Здравейте, съседът ви у дома си ли е?

— Не.

Джийни почувства едновременно облекчение и разочарование. Тя извади снимката на Стив и му я показа.

— Така ли изглежда?

Човекът взе снимката и присви поглед към нея:

— Да, това е той.

Права съм! Пак съм права! Програмата ми работи отлично! — тържествуваше мислено Джийни.

— Готин е, нали? — попита съседът.

Май е гей, мина й през ума, елегантен стар гей. Тя се усмихна.

— И аз така мисля. Да имате представа къде може да е?