![Шестото покварено дете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/7/shestoto-pokvareno-dete-bg-download.jpg)
Шестото покварено дете [bg]
- Автор: Баркер Джей Ди
- Серия: У4М #3
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: ПЛЕЯДА
- ISBN: 978-954-409-409-6
- Переводчик: Сибин Майналовски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Шестото покварено дете [bg]». Краткое содержание книги:
Когато се изправих, мярнах Пол далеч напред. Беше по средата на някаква тясна уличка, когато чарлстънската патрулка наби спирачки на Къмбърланд. Униформеният полицай изскочи от нея и заобиколи колата, преди да изчезне по калдъръмената уличка отсреща.
Пол се движеше толкова бързо, че се блъсна в патрулката и почти прелетя над предния капак. Успя обаче да запази равновесие и се затича по уличката.
Все още бях на грешната страна на Къмбърланд, когато прокънтя първият от трите бързи изстрела. Бам, бам, бам!
125.
Дневник
Докато стигна до патрулката, Пол вече изскачаше от уличката, като ми махаше с две ръце.
– Бягай! – изкрещя той.
– Какво стана?
Стоях до багажника на полицейската кола. Вратата откъм шофьора беше отворена. Двигателят работеше. От радиото вътре се разнасяха някакви приглушени гласове.
Пол не отговори. Притича покрай мен, към тротоара на Къмбърланд. Не забави ход нито за секунда.
Погледнах назад към уличката, но от мястото, където бях застанал, не успях да видя нищо.
Все още държах в ръка месарския нож, затова се приближих до отворената врата, мушнах се в патрулката и прерязах кабела на микрофона. Когато излязох, забих острието в предната лява гума, преди да се затичам след Пол с цялата бързина, на която бях способен.
От уличката се дочу вик. Приличаше на човека с вана, но не се обърнах да проверя дали наистина бе той.
Отпред покрай ъгъла на Чърч Стрийт се появи Винсънт Той спря колата, като почти блокира кръстовището. Пол дръпна припряно задната врата и се метна вътре. Наоколо свиреха клаксони. Със залитане се добрах до шевито, буквално паднах върху седалката и успях някак си да затворя вратата зад гърба си. Винсънт натисна газта до ламарините и се понесохме по Къмбърланд. Когато минахме обратно покрай уличката, човекът с вана беше изчезнал. Опитах се да се вгледам, но беше твърде тъмно.
– Къде е Невестулката? – попита Винсънт, приведен зад кормилото. Направи толкова рязък десен завой, че Пол се изтърколи върху мен.
Пол се тресеше целият. Лицето му бе мъртвешки бледо. Измънка нещо, но не можах да разбера какво точно.
Сграбчих го за рамото и го обърнах към себе си:
– Какво стана? Къде е Невестулката?
Пол ме погледна. Устата му се отвори, но от нея не излезе нито звук.
– Пол!
Той заговори в паузите между резките вдишвания и издишвания:
– Той е… о, Господи… той го застреля… мъртъв е… Невестулката е мъртъв…
Опитах се да го накарам да разкаже какво се е случило с подробности, но той зарови лице в ръцете си и избухна в сълзи.
Друга полицейска кола с пуснати светлини и сирена ни подмина в насрещното, очевидно насочена към Къмбърланд.
– Трябва да се махаме – каза Винсънт и зави по някаква пряка.
Още две патрулки се приближаваха. Сирените виеха като полудели.
Винсънт погледна към часовника на радиото.
– Изминаха почти четирийсет минути. На половин час път сме.
– Казах на Либи два часа. Връщаме се.
Винсънт кимна.
Стигнахме за рекордно време.
Колата на Финики я нямаше.
126.
Дневник
Карахме до Симпсънвил в абсолютно мълчание. Нито Винсънт, нито аз проговорихме. На задната седалка Пол се бе свил до вратата – воплите му се сляха в ридания, те се превърнаха в скимтене, докато най-накрая притихна.
В жабката на колата Винсънт откри шишенце с ибупрофен. Глътнах четири хапчета без вода, а след половин час – още две. Болката в ръката и крака ми бе намаляла до тъпо пулсиране и въпреки че отокът не бе напълно изчезнал, бе спаднал видимо. Бях благодарен и на това.
Наблюдавах как светлините на различни градове помръкват зад нас, докато плътният покров на нощта обви всичко. И тримата отчаяно се нуждаехме от сън, но не можехме да си позволим нито миг почивка.
– Бензинът ни свършва – обади се Винсънт.
– Още малко остава – отвърнах аз.
И така беше наистина.
Моята улица, моята гора, моята къща – всичко си беше така, както го бях оставил. Чакаше ме да се завърна.
– Завий тук – казах аз.
Той отново се бе привел над волана.
– Къде?
– След пощенската кутия вдясно.
Винсънт подсвирна, когато фаровете на колата осветиха руините на старата ми къща – обгорелите останки от детството ми.
– Ето я колата на Финики. Успели са – каза Пол и посочи караваната на семейство Картър отстрани. Това бяха първите му думи, откакто бяхме напуснали Чарлстън.