Катерина де Медичи [bg]

– И какво е мнението ви?

Чертите на Анри се изостриха.

– Лудост е да провокираме Испания. Ще си навлечем беда. В момента се възстановяваме от дългогодишна война. Време е за изцеление и обновление, а не за разруха.

– Добре казано – съгласих се аз, макар да не му повярвах.

Усмихнатият кардинал Дьо Бурбон, придружен от Марго и Шарл, приближи до нас и се приведе да ми прошепне в ухото:

– Време е, кралице.

Поведох Марго нагоре по стълбите към покоите ѝ, украсени като младоженски апартамент със сатенени индигови чаршафи и драперии от бледосиньо кадифе. С придворните си дами надлежно разпръснах орехи по пода на преддверието. После помогнах да съблекат дъщеря ми и я завих в леглото. Тя придърпа чаршафа над гърдите си и по страните ѝ потекоха сълзи. Прегърнах я крепко.

– Скъпа моя, ще бъдете щастлива, а бракът ви ще ни донесе мир – прошепнах ѝ.

Разчувствана, тя не продума. Излязох в преддверието, където кардиналът и Едуар чакаха с угрижени лица.

– Негово Величество отказва да свидетелства и да потвърди, че бракът е консумиран. Настоява да го заместя – обясни раздразнено Едуар.

Кардиналът поклати глава.

– Това е нечувано. Кралят трябва да подпише договора като очевидец, да удостовери, че актът се е състоял.

– Ще го направи – уверих кардинала и се обърнах към Едуар. – Кажи му, че е длъжен да дойде!

– Казах му, мамо. Отказва – разпери безпомощно ръце Едуар.

– Къде е той? – процедих през зъби.

– В покоите си. Няма да дойде.

Вече бях излязла в коридора. Намерих Негово Величество в леглото, завит до брадичката, но в дрехите, с които бе присъствал на сватбата.

– Ставай, Шарл – троснах му се.

– Няма – проплака той. – Не разбираш, мамо. Никой не ме разбира... Никой, освен Марго. А сега този... този хугенотски кучи син ще ми я отнеме.

– Не се вдетинявай. Ставай! Кардиналът чака – не отстъпвах аз.

Той се просълзи.

– Всички се опитват да ми я отнемат. Едуар, Анри... сега и вие. Не разбирате ли, мамо? Обичам я!

Зашлевих го толкова силно, че главата му се блъсна в таблата на леглото.

– Как смеете! – озъби се той. – Как смеете да посягате на краля?

Понечих да го ударя отново, но той вдигна отбранително ръка.

– Всички правим неща, които ненавиждаме, сине – думите се изляха като порой от устата ми. – Напомням ви обаче, че сестра ви не ви е съпруга. Тя принадлежи на друг мъж и така е редно. Дръжте се като добър брат и спазвайте традицията!

Дълбока мъка разкриви лицето на Шарл.

– Искам да умра – зарида той. – Никой не ме понася, никой не е мил към мен, защото съм ужасен. Какво ще правя без нея?

– Кралю, говорите, сякаш ще я изгубите завинаги. Забравяте, че дори сега тя е под вашия покрив и вероятно ще остане тук години наред. Майката на Анри е покойница и той едва ли ще се застоява дълго в Навара.

Шарл ме погледна с мокро лице. По тъмните му мустаци се бе събрала слуз.