Катерина де Медичи [bg]

Изправих се да прегърна дъщеря си и съпруга ѝ. Щом станах на крака, светлината внезапно помръкна. Погледнах надолу и видях тъмно, разширяващо се петно. След миг цялата платформа се обагри в кървавочервено.

Марго се бе омъжила за хугенотския крал, ала това не беше достатъчно.

Нещо ме подтикна да погледна през рамо. До северния край на платформата, на една ръка разстояние от въоръжен с алебарда швейцарски войник, стоеше Козимо Руджиери. Намираше се до група облечени в черно хугеноти и почти се сливаше с тях; открояваха го само червените сатенени ивици по черните му ръкави и гамаши. Изминалите тринайсет години не го бяха пощадили – синьо-черната му коса сребрееше, раменете му бяха видимо приведени. Сред възторжените зяпачи единствен той не се усмихваше. Взираше се мрачно и напрегнато право към мен.

Прииска ми се да се втурна към него, да го попитам дали и той е видял кървавата река. Не успявах да помръдна обаче, втренчена в лицето му. Едуар ме изтръгна от унеса, шепнейки ми настойчиво, че е време за следващата церемония в катедралата. Навара и приближените му останаха навън, а аз влязох неохотно с другите в църквата.

Когато ритуалът с пълномощника на Навара приключи, се върнахме на платформата, оглушени от хора на петте нотрдамски камбани. Погледнах тревожно към множеството, търсейки Руджиери, ала него го нямаше.

Последва пиршество в кардиналския дворец. След него преситените гости се отправиха към балната зала в Лувъра. Хранех се, танцувах и наблюдавах с безпокойство дъщеря си, която очевидно се бе примирила с участта си – танцуваше и се усмихваше уж искрено, ала старателно отбягваше да среща възхитения поглед на съпруга си.

След неразумното участие в енергично салтарело[5] се връщах към стола си, размахвайки енергично ветрилото, но посланик Сунига улови погледа ми и даде знак да се отдръпнем настрани. След скоковете и сложните завъртания, в които бе участвал и той, по лицето му струеше пот.

– Простете, кралице, не искам да помрачавам празничното ви настроение, но няма как да преглътна възмущението си – подхвана запъхтян посланикът.

– Какво има сега, дон Диего? – погледнах го над пърхащото ветрило.

– Грубиянинът Колини се перчи, че ще се върне с победа от Нидерландия и ще подари на Шарл плененото знаме на Испания. Как да слушам безропотно такива безочливи оскърбления срещу краля ми?

Ветрилото ми замръзна.

– Той е предател и скоро ще плати за престъпленията си срещу нашия и вашия крал – прошепнах. – Ала не днес, дон Диего. Днес празнуваме сватбата на дъщеря ми.

Заинтригувано наклонената глава на посланика показа, че е разбрал отлично какво не изричам и е в негова изгода да забрави разговора ни.

– Благодаря, кралице – той целуна ръката ми. – В такъв случай се извинявам, задето отвлякох вниманието ви от тържеството.