Катерина де Медичи [bg]

– Не ги наранявайте! – изкрещях; един фатален инцидент веднага щеше да предизвика метеж.

Кралят, Навара и Конде спряха и погледнаха през рамо към нас. Хората не ги бяха докоснали.

– Пуснете ги да минат! – извика Навара и черният обръч се отдръпна.

Тръгнахме отново напред, вече по-бързо, и стигнахме двореца "Бетизи" без други произшествия. Хугенотите обаче ни следваха неотлъчно и тихите им проклятия се сливаха в зловещ съзвучен ропот.

Около хотела обикаляха петдесет зорки мъже в черно – калени войници с брадясали лица и елегантни благородници. Всички поздравиха Навара с почтителен поклон, а мен и херцога на Анжу измериха със смръщени, каменни погледи. Посланик Сунига имаше право – бяха готови за война, въоръжени с дълги саби и аркебузи. Четиримата постови на стълбите пред входа се потяха под тежки брони. Навара изкачи сам стълбището, каза им няколко думи и те се отдръпнаха да ни пуснат.

Вътре двайсетина войници и благородници се бяха скупчили в слънчевия, задушен вестибюл – някои ридаеха, други говореха на висок глас. Всички изглеждаха разярени. Закрих нос с ароматизираната си кърпичка, за да отблъсна натрапчивата миризма на неизмита плът и наденички, прегарящи върху готварската печка. Хугенотите посрещнаха Навара с обнадеждени, признателни и почтителни изражения и отвърнаха погнусени лица от мен и херцога на Анжу.

Изкачихме скърцащата дървена стълба до втория етаж, зает от просторните покои на адмирала. Стаята бе по-голяма от спалнята ми в стария порутен Лувър, но ниският таван смаляваше помещението; ефекта подсилваха петдесетината мъже, струпали се край леглото на ранения си водач.

Навара вървеше пръв. Другарите му охотно му правеха път, шепнейки благодарности. Единствено предупредителният му поглед ги възпираше да не ми просъскат злостно. Стигнахме до Колини, подпрян на възглавници в легло от изящно резбовано черешово дърво.

Лицето на адмирала бледнееше. Превързаната му дясна ръка лежеше в скута. Доктор Паре се принудил да отреже показалеца, докато пациентът бил в пълно съзнание, и Колини изглеждаше изтощен от болката и кръвоизлива. Русата му коса, потъмняла от пот, лепнеше върху главата; болезнено присвитите му очи не грейнаха, когато ни забеляза. Паре стоеше закрилнически до леглото, белокос и зорък като стар лъв. Прозорците бяха затворени, да не би вятърът да простуди пациента и да предизвика инфекция. Душната стая миришеше на кръв.

– Ваше Величество... – прошепна адмиралът на Навара и повтори думите, щом Шарл пристъпи напред.

– Татко – Навара се наведе и целуна Колини по темето. – Не съм спрял да се моля, откакто чух новината. Поносима ли е болката? Лекарите постараха ли се да я облекчат?

– Не е толкова зле – отрони Колини, но сивите му устни потрепериха. Исках само да го убия, а не да му причинявам страдания.

– Изпратих ви петдесет телохранители, за да сте в безопасност и да освободите своите хора да намерят и да накажат злодея.

– Татенце! – възкликна Шарл. – Бог да ме порази, ако не открия кучия син! Ще го одера жив и ще го разчекна. Ако ви бях послушал сутринта, това нямаше да се случи... – разхлипа се той.