Катерина де Медичи [bg]

Оставих я да се забавлява с трите млади принцеси и поведох Едуар към кабинета в покоите ми, където ни чакаха Анри дьо Гиз и майка му.

Деловият ни разговор продължи по-малко от четвърт час. Семейство Гиз притежаваха имение недалеч от Лувъра – на Рю дьо Бетизи, където по стечение на обстоятелствата се намираше градският дворец на Гаспар Дьо Колини.

С очи, озарени от студен огън, херцог Дьо Гиз обясни:

– Колини минава край къщата ни всяка сутрин, когато отива на среща с краля, а следобед се връща по същия път.

Съдбата ти се усмихва, Катрин.

– Има прозорец – уточни Анна, – откъдето може да се стреля.

– А стрелецът? – попитах.

– Морежер – отвърна херцогът.

– Познавам го – кимна Едуар. – По време на войната се внедри в армията на хугенотите – обърна се към мен и обясни, – за да убие Колини. Не успя да стигне до адмирала и застреля един от най-близките му приятели – Дьо Муи. Навремето Дьо Муи бил учител на Моревер, но той дръпнал спусъка, без да се поколебае.

– Хладнокръвен е – одобрих. – Отлично! Остава въпросът за времето. Не бива да помрачаваме сватбените празненства. Те приключват на двайсет и първи. Ще свикам среща на Съвета на другата сутрин и ще поканя Колини да присъства. Ще ви съобщя точния час по пратеник. Кажете на мосю Моревер да се подготви, защото вероятно няма да имаме втора възможност.

– Много добре – отвърна младият Гиз. – Ала преди това смирено ще помоля Негово Величество...

– Обещавам кралят да ви защити. Тайно, разбира се. Съветвам ви обаче да напуснете Париж веднага след убийството, дори по-рано.

След като изпратихме херцога и майка му, Едуар ми даде знак да остана, за да го изслушам.

– Положението в Париж е критично. Разположих няколко отряда по улиците, за да въдворяват ред, но нашите приятели Дьо Гиз създават неприятности. Повечето свещеници в града открито хулят хугенотите и настройват католиците срещу тях. Да се надяваме, че покрай сватбата хората ще се разсеят и ще забравят омразата.

Разгърнах ветрилото си и го размахах трескаво. Стаята ми се стори нажежена като пещ.

– Дано – отвърнах кратко.

Надвечер придружих Марго до двореца на кардинал Дьо Бурбон, където щеше да прекара нощта. Когато каретата изтрополи по древния скърцащ мост към остров Сите, Марго погледна назад към Лувъра и избухна в сълзи.

– Скъпа, утре ще спите у дома. Промяната ще е нищожна.

– Само дето ще съм съпруга на хугенот и ако избухне нова война... Нито съпругът ми, нито семейството ще ми вярват.

Имаше право, разбира се. Със свито сърце я прегърнах и избърсах мокрото ѝ от сълзи лице.

– Сладкото ми момиче, няма да има нова война, обещавам ви – целунах я и с по-ведър тон добавих: – Знаете ли, че презирах баща ви в деня, когато се омъжих за него?