Хари Потър и Орденът на феникса

— Кхъ-кхъ.

Хари и Джордж се извърнаха рязко. На прага стоеше Долорес Ъмбридж, сгушена в зелено туидено наметало, с което още повече приличаше на гигантска жаба, и се хилеше по своя ужасен, гаден и зловещ начин, който Хари вече бе започнал да свързва с надвиснали беди.

— Мога ли да помогна с нещо, професор Макгонъгол? — попита професор Ъмбридж с най-отровното си мазно гласче.

В лицето на Макгонъгол нахлу кръв.

— Да помогнете ли? — повтори тя през зъби. — В какъв смисъл… да помогнете?

Професор Ъмбридж влезе в кабинета с все същата гадна усмивка.

— Е, мислех, че ще ми бъдете признателна, все пак имам малко повече пълномощия.

Хари нямаше да се изненада, ако видеше, че от ноздрите на професор Макгонъгол се разлетяват искри.

— Не, няма да ви бъда признателна — изсъска тя и обърна гръб на Ъмбридж. — А сега, вие двамата, ме чуйте добре! Не ме интересува, че Малфой ви е предизвикал, не ме интересува и да е обиждал всичките ви роднини до последния, държахте се отвратително и ви наказвам с по една седмица извънкласна работа след часовете. Не ме гледай така, Потър, заслужи си го! И ако някой от вас отново…

— Кхъ-кхъ…

Професор Макгонъгол затвори очи, все едно се молеше за търпение, и пак се извърна с лице към професор Ъмбридж.

— Да?

— Мисля, че заслужават нещо повече от извънкласна работа — усмихна се още по-широко Ъмбридж.

Професор Макгонъгол отвори очи.

— За беда, Долорес — подавана тя и се опита да отвърне на усмивката, но челюстта й изглежда се беше сковала, — по-важно е какво мисля аз, защото съм ръководител на дома.

— Всъщност, Минерва — вметна с изкуствена усмивка Ъмбридж, — ще се убедите, че е далеч по-важно какво мисля аз. Къде ли съм го сложила? Корнелиус… По-точно… — Докато бъркаше из дамската си чанта, тя пак се усмихна престорено. — По-точно, министърът тъкмо го прати и… а, ето го… — Извади пергаментов лист, който разгъна, после се прокашля превзето и зачете написаното върху него: — Кхъ-кхъ… «Образователен указ номер двайсет и пет»…

— Още един ли? О, не! — възкликна разярена професор Макгонъгол.

— О, да — продължи да се хили другата жена. — Всъщност, Минерва, тъкмо благодарение на вас си дадох сметка, че се нуждаем от още едно подобрение… помните как ми се наложихте, когато не пожелах да разреша повторното сформиране на куидичния отбор на «Грифиндор»? Отнесохте случая до Дъмбълдор и той настоя отборът да продължи да играе. Е, не можех да допусна подобно нещо. Свързах се незабавно с министъра и той се съгласи напълно с мен, че великата инквизиторка би трябвало да има право да лишава учениците от привилегии, в противен случай тя — тоест аз, — ще има по-малки пълномощия и от обикновените учители. Сега, Минерва, сама се убеждавате колко права съм била, когато се опитах да спра повторното сформиране на отбора на «Грифиндор». Ужасно поведение… но както и да е, бях започнала да чета поправката… Кхъ-кхъ… «В бъдеще великата инквизиторка ще разполага с върховното право да налага наказания и санкции и да лишава от привилегии учениците в „Хогуортс“, а също с правото да променя наказанията, санкциите и отнемането на привилегии, наложени от други членове на преподавателския състав. Подпис: Корнелиус Фъдж, министър на магията, носител на ордена „Мерлин“ първа степен и така нататък…» — Тя нави пергамента и все тъй усмихната, си го прибра в дамската чанта. — И така… според мен наистина се налага да забраня завинаги на тези двама ученици да играят куидич — заяви Ъмбридж и премести поглед от Хари към Джордж и обратно.