Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Но не беше достатъчно, за да ме помръдне. Ръката му буташе моята с разрушителна сила, но не беше неприятно. Всъщност точно обратното, по някакъв странен начин. Бях толкова внимателна, откакто се събудих, толкова се старах да не счупя нищо. Беше странно успокоение, че мога да отпусна мускулите си. Да усетя бълбукането на силата си, вместо да се боря да му се противопоставя.
Емет изгрухтя, челото му се набръчка и цялото му тяло се изпъна в твърда линия срещу пречката, представляваща непомръдващата ми ръка. Оставих го да се поизпоти — символично — за момент, докато се наслаждавах на ненормалното усещане за сила, преминаваща през ръката ми.
Въпреки че след няколко секунди това ми омръзна. Напрегнах се леко и ръката са Емет се огъна срещу моята.
Засмях се. Емет изръмжа грубо през стиснатите си зъби.
— Просто си дръж устата затворена — припомних му аз и забих ръката му в гранитния блок. Оглушителен пукот отекна в дърветата. Камъкът потрепери и парче — около една осемнадесета от цялата му маса — се отчупи по някаква мислена линия и падна на земята. Строполи се на крака на Емет и аз се изхилих. Можех да чуя приглушеният смях да Едуард и Джейкъб.
Емет изрита парчето към реката. То разцепи на две младо яворово дърво, преди да тупне в основата на голяма ела, която се олюля и падна върху друго дърво.
— Реванш. Утре.
— Силата ми няма да отшуми толкова бързо — казах му аз. — Може би трябва да поизчакаш месец.
Емет изръмжа, изваждайки зъбите си на показ:
— Утре.
— Щом ще те направи щастлив, батко.
Когато се обърна за да се отдалечи, Емет удари гранита, разпръсквайки наоколо поток от парчета и прах. Беше някак по детски изящно.
Очарована от неоспоримото доказателство, че съм по-силна и от най-силния вампир, когото познавах, аз положих ръката си с широко разтворени пръсти, на камъка. Тогава започнах да заравям пръстите си бавно в него, или по-точно мачках, вместо да ровя. Плътността му ми напомни на твърдо сирене. Задържах се само на една шепа дребен чакъл.
— Страхотно! — измънках аз.
С усмивка, разляла се по лицето ми. Внезапно се извъртях и забих ръката си странично в камъка. Той изпищя и изстена от болка — и голямо количество прах за доказателство — се разцепи на две.
Изкикотих се.
Не обръщах внимание на хихикането зад гърба ми, докато удрях и ритах останалите части от камъка. Беше ми толкова забавно и се хилех през цялото време. Не и когато чух нов, тъничък кикот, като камбанен звън, тогава изтрих глуповатата усмивка от лицето си.
— Тя да не би току-що да се засмя?
Всички се бяха втренчили в Ренесме със същото недоумяващо изражение, което сигурно бе и на моето лице.
— Да — каза Едуард.
— Че кой не се смееше? — промърмори Джейк, въртейки очи.
— Не ми казвай, че не си си взел поука първия път, куче — подразни го Едуард, но в гласа му нямаше никаква враждебност.
— Това е различно — отвърна Джейкъб и го изгледах учудено, когато игриво удари Едуард по рамото. — Предполага се, че Бела е достатъчно зряла. Омъжена, майка и така нататък. Не трябва ли да има повече достойнство?
Ренесме замръзна на мястото си и докосна лицето на Едуард.
— Какво иска? — попитах.
— Да нямаш толкова голямо достойнство — ухили се Едуард. — Тя се забавляваше докато те наблюдаваше, почти толкова, колкото аз самия.
— Нима аз съм смешна? — попитах Ренесме, изстрелвайки се напред, за да хвана ръката й, почти по същото време, когато и тя се пресегна за моята. Взех я от ръцете на Едуард и й предложих парчета камък, което се намираше в ръката ми. — Искаш ли да опиташ?
Тя се усмихна с блестящата си усмивка и взе камъка в двете си ръчички. Тя го стисна и между очите й се образува малка вдлъбнатина, когато се концентрира.
Чу се някакъв тих стриващ звук и имаше прах. Тя замръзна на мястото си и ми върна парчето.
— Аз ще го взема — отвърнах аз и превърнах парчето в пясък.
Тя плесна с ръце и се засмя; очарователният смях накара всички ни да се присъединим към него.
Слънцето се показа изненадващо иззад облаците, изстрелвайки дългите си рубинени и златни лъчи към нас и аз незабавно бях погълната от красотата на кожата си в светлината на залязващото слънце. Бях зашеметена.
Ренесме докосна нежните, диамантено-светли фасети, а после постави ръката си до моята. Нейната кожа светеше съвсем леко, едва доловимо и мистериозно. Нищо не можеше да й попречи да излезе навън в слънчев ден, както блещукането ми пречеше на мен. Тя докосна лицето ми, мислейки за разликата и чувствайки се недоволна.