Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
— Никой не се съмнява в теб, Бела, ни най-малко — увери ме той. — Знаеш какъв е Джаспър — той не може да устои на добър емоционален климат. Ти си толкова щастлива през цялото време, любов, той клони към теб без да се замисля.
И тогава Едуард ме прегърна силно, защото нищо не го радваше повече от моят всепоглъщащ екстаз към този нов живот.
И аз бях в еуфория през повечето време. Дните не бяха достатъчно дълги, за да мога да се наситя на дъщеря си; нощите нямаха достатъчно часове, за да задоволя нуждата си към Едуард.
Но имаше и противоположна страна на радостта. Ако обърнех тъканта на нашите животи, представях си, че картината от обратната страна щеше да бъде изтъкана от мрачното сиво на съмнението и страхът.
Ренесме каза първата си дума, когато беше на точно една седмица. Думата беше «мама», което щеше да озари денят ми, ако не бях толкова уплашена от напредъкът й, че едва можах да насиля замръзналото си лице да й се усмихне. Не помогна, че тя продължи от първата си дума към първото си изречение в същият момент. «Мамо, къде е дядо?», беше попитала тя с ясно, високо сопрано, проговаряйки само защото аз бях на другият край на стаята от нея. Тя вече беше попитала Розали с обикновеният си (или сериозно ненормален, от друга страна) начин на комуникиране. Розали не бе знаела отговора, затова Ренесме се бе обърнала към мен.
Когато тя проходи за първи път, на по-малко от три седмици, беше подобно. Тя просто бе наблюдавала Алис за дълъг момент, гледайки съсредоточено, докато леля й подреждаше букети във вазите, разпръснати в стаята, танцувайки напред — назад по пода с ръце, пълни с цветя. Ренесме се изправи на крака, без изобщо да се поклати, и прекоси стаята почти толкова грациозно.
Джейкъб бе избухнал в аплодисменти, защото очевидно това беше отговорът, който Ренесме искаше. Начинът, по който той бе обвързан с нея, правеше неговите собствени реакции второстепенни; първият му рефлекс беше да даде на Ренесме това, което тя желаеше. Но когато погледите ни се срещнаха, видях цялата паника в моите очи, отразена в неговите. Аз накарах ръцете си също да запляскат, опитвайки се да скрия страхът си от нея. Едуард аплодира тихичко до мен и нямаше нужда да изговорим мислите си, за да знаем, че бяха еднакви.
Едуард и Карлайл се заровиха в изследвания, търсейки отговори; нещо, което да очакваме. Намериха много малко неща, но нито едно от тях не можеше да се потвърди.
Алис и Розали обикновено започваха денят ни с модно ревю. Ренесме никога не носеше същите дрехи по два пъти, отчасти защото тя почти моментално надрастваше дрехите си и отчасти, защото Алис и Розали се опитваха да направят бебешки албум, който отразяваше по-скоро години, отколкото седмици. Те правеха хиляди снимки, документирайки всяка фаза на ускореното й детство.
На три месеца Ренесме можеше да бъде голямо едногодишно или малко двугодишно дете. Тя не беше изваяна точно като едва прохождащо дете; беше по-слаба и по-грациозна, пропорциите й бяха по-еднакви, като на възрастен. Бронзовите й къдрици стигаха до кръста; не можех да понеса да ги отрежа, дори Алис да го беше позволила. Ренесме можеше да говори с безпогрешна граматика и произношение, но тя рядко го правеше, предпочитайки просто да покаже на хората какво иска. Тя не само ходеше, но и бягаше, и танцуваше. Тя дори можеше да чете.
Една вечер й четях Тенисън, защото потокът и ритъмът на поезията му ми се струваше отпускащ. Постоянно трябваше да търся нови материали; Ренесме не обичаше приказките й за лека нощ да се повтарят, както се предполагаше, че останалите деца искат, и нямаше търпение за книжките с картинки. Тя се пресегна да докосне бузата ми, изображението в умът й беше на нас двете, само че тя държеше книжката. Аз й я подадох, усмихвайки се.
— «Тук има сладка музика,» — зачете тя без колебание. — «която пада по-нежно от цвета на рози по тревата, или нощната роса по спокойните води между стените от сенчест гранит, в блещукащ проход…»
Ръката ми беше като на робот, докато взех книгата от ръцете й.
— Ако ти четеш, как ще заспиш? — попитах я с глас, който почти беше избегнал треперенето.
По изчисленията на Карлайл, растежът на тялото й като цяло се забавяше, а умът й продължаваше да препуска напред. Дори ако степента на намаляването се задържеше същата, тя все пак щеше да бъде възрастна след не повече от четири години.
Четири години. И стара жена на петнадесет. Само петнадесет години живот.
Но тя бе толкова здрава. Жизнерадостна, умна, пламенна и щастлива. Нейното добро здравословно състояние ме улесни да бъде щастлива с нея за момента и да оставя бъдещето за утре.