Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Знаеше къде стои ключът от Червената врата, която съединяваше манастира с църквата, а ключът от стълбището на кулите беше, както знаем, винаги у него.
VI. ПАК ЗА КЛЮЧА ОТ ЧЕРВЕНАТА ВРАТА
Тази нощ Есмералда бе заспала в килията си, забравила напълно миналото, отдадена на надежди и сладостни мечти. Тя спеше, сънувайки както винаги Феб, но внезапно й се счу някакво шумолене край нея. Девойката спеше леко и неспокойно като птичка и се събуждаше при най-малкия шум. Отвори очи. Нощта бе много тъмна. Но тя видя на прозорчето едно лице, което я гледаше. Видението бе осветено от лампа. Щом разбра, че Есмералда я бе забелязала, сянката духна лампата. Но девойката бе имала време да я зърне. Тя затвори очи от ужас и прошепна с угаснал глас:
— О! Свещеникът!
Тя си припомни светкавично цялото си предишно нещастие и падна вледенена на леглото си.
Миг след това почувствува край тялото си допир, който така я разтърси, че тя се изправи на колене, разсънена и разярена.
Свещеникът се бе плъзнал в постелята й и я притискаше в обятията си.
Тя се опита да извика, но не можа.
— Махай се, чудовище! Махай се, убиецо! — мълвеше с треперещ и схванат от вълнение и ужас глас девойката.
— Смили се! Смили се! — шепнеше свещеникът, долепяй-ки устни до раменете й.
Тя хвана с две ръце плешивата му глава и се опита да избегне целувките, които я пареха като отровни ухапвания.
— Смили се! — повтаряше клетникът. — Ако знаеш само какво представлява моята любов към тебе! Огън, разтопено олово, хиляди ножове в сърцето ми!
И той стисна с нечовешка, безумна сила ръцете й.
— Пусни ме — каза тя — или ще ле заплюя в лицето. Той я пусна.
— Унижавай ме! Удряй ме, бъди зла! Прави каквото искаш, но смили се! Дай ми малко любов!
Тогава тя го заудря с детинско настървение. Напрягаше хубавите си ръце, за да израни лицето му.
— Махай се, демон!
— Обичай ме! Обичай ме! Смили се! — викаше нещастният свещеник, паднал над нея, отговаряйки с ласки на ударите й.
Изведнъж тя почувствува, че той взема надмощие.
— Време е да се свърши всичко това! — каза той и скръцна със зъби.
Победена, тръпнеща и омаломощена, тя лежеше в обятията му, изцяло в негова власт. Усещаше похотливата му ръка, която я опипваше. Направи последно усилие и почна да вика:
— Помощ! Помощ! Вампир! Вампир!
Никой не идваше. Само Джали се събуди и заблея тревожно.
— Мълчи! — шепнеше свещеникът задъхан. Изведнъж, както се бореше с него, пълзейки по земята, ръката на циганката напипа нещо студено и металическо.
Свирката на Квазимодо. Тя я сграбчи в проблясъка на надежда, допря я до устните си и духна в нея с последни сили. Разнесе се чист, рязък, пронизителен звук.
— Какво е това? — сепна се свещеникът.
Почти в същия миг се почувствува повдигнат от нечия мощна ръка. В килията беше тъмно, той не можа да различи кой го бе хванал, но чу яростно скърцане със зъби и видя в сумрака проблясващото острие на нож.
Стори му се, че различи силуета на Квазимодо. Съобрази, че не можеше да бъде никой друг. Спомни си, че се бе спънал в нещо, проснато напреко на вратата. Но понеже новодошлият не промълвяваше нито дума, той не знаеше какво да мисли. Хвана ръката, която държеше ножа, и завика:
— Квазимодо! — забравяйки в отчаянието си, че звънарят бе глух.
В един само миг Квазимодо повали свещеника на земята и притисна гърдите му с оловното си коляно. Архидяконът разпозна Квазимодо по това ръбесто коляно. Но какво да стори! Как да накара звънаря да го познае? Нощта превръщаше глухия в сляп.
Архидяконът беше загубен. Безмилостна като разярена тигрица девойката не се намесваше в негова защита. Ножът надвисна над главата му. Моментът бе критичен. Внезапно противникът му се разколеба.
— Не бива да я опръсквам с кръв — измърмори той глухо.
Беше гласът на Квазимодо.
Тогава свещеникът почувствува, че грамадната лапа го повлече за крака вън от килията. Той трябваше да умре там. За негово щастие луната бе изгряла преди малко.
Когато прекосиха прага на килията, бледата светлина освети лицето на свещеника. Квазимодо го погледна, разтрепера се, пусна го и отстъпи назад.
Циганката, застанала на прага на килията, видя с изненада, че ролите внезапно се смениха. Сега свещеникът заплашваше, а Квазимодо умоляваше.
Свещеникът обсипваше глухия с гневни жестове и упреци и му направи повелителен знак да се отдалечи.
Глухият наведе глава и коленичи пред вратата на циганката.
— Монсеньор — каза той тържествено и примирено, — убийте най-напред мене, после правете каквото искате!