Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Най-сетне настъпи нощта. Безлунна, тъмна нощ. Квазимодо напразно се взираше към Есмералда. Известно време различаваше само едно бяло петно в здрача. После нищо. Всичко се заличи. Всичко потъмня.
Квазимодо видя как светват от горе до долу всички прозорци по фасадата на дома Гондьолорие. Видя как светват един след друг всички прозорци на площада. Видя също как загасват постепенно, до последния. Защото той цялата вечер не мръдна от поста си. Офицерът не излизаше. Когато последните минувачи се прибраха, когато всички прозорци на другите къщи угаснаха, Квазимодо остана съвсем сам, потънал в мрака. Преддверието на „Света Богородица“ не беше осветено по онова време.
Само прозорците на дома Гондьолорие останаха осветени късно след полунощ. Неподвижен, внимателен, Квазимодо наблюдаваше зад разноцветните стъкла подвижни, танцуващи сенки. Ако не бе глух, той щеше да чуе ведно със затихването на градския шум все по-ясно долитащите от къщата празнична глъчка, музика и смехове.
Към един часа след полунощ гостите почнаха да се разотиват. Скрит в сянката, Квазимодо ги виждаше под осветения с факли вход. Капитанът не беше между тях.
Квазимодо стоеше изпълнен с тъжни мисли. Понякога, обзет може би от скука, поглеждаше небето. Огромни, тежки, черни облаци, разкъсвани, раздърпани, висяха като люлки от траурни воали под звездния свод на нощта. Тъмни паяжини, опънати по небето.
Внезапно видя, че вратата прозорец на балкона, чиято каменна балюстрада тъмнееше точно над главата му, се отвори безшумно. Тънката стъклена врата пропусна двама души и се затвори тихо зад тях. Бяха мъж и жена. Квазимодо лесно различи в мъжа хубавия капитан, а в жената — младата дама, която посрещна офицера същата сутрин от този балкон. Площадът бе съвсем тъмен, а двойната червена завеса, която се спусна зад вратата след затварянето й, не пропускаше върху балкона светлината от стаята.
Младият мъж и девойката, доколкото можеше да прецени нашият клет глухчо, който не долавяше нито една от думите им, бяха погълнати от много нежен разговор. Девойката бе позволила, както изглежда, на капитана да я пристегне с ръката си като с колан и слабо се съпротивяваше на целувките му.
Квазимодо присъствуваше отдолу на тази сцена, толкова по-съблазнителна за гледане, защото не бе предназначена за чужди очи. Той наблюдаваше с огорчение тяхното щастие и красота. Природата в края на краищата не беше няма у този клетник и колкото и да бе изкривен гръбначният му стълб, той не бе лишен от трепети. Звънарят мислеше за жалката участ, която му бе отредило провидението — жени, любов и сладострастие щяха само да минават пред очите му, щеше само да гледа хорското щастие. Но най-мъчителното в тази гледка, най-възмутителното бе, че тя би причинила неимоверна болка на египтянката, ако девойката я видеше. Вярно е, че нощта бе много тъмна и че Есмералда, ако бе останала на мястото си (в което той не се съмняваше), бе много далеч. Самият той едва успяваше да различи влюбените на балкона. Това го утешаваше.
Техният разговор обаче ставаше все по-оживен. Младата дама като че ли умоляваше офицера да не бъде така настойчив. Квазимодо виждаше само сключените й ръце, усмивките, примесени със сълзи, вдигнатите към звездите очи на девойката и пламенно сведените към нея погледи на капитана.
За щастие — защото съпротивата на девойката ставаше все по-слаба — вратата на балкона се отвори внезапно. Появи се една стара дама, момичето се смути, офицерът се ядоса и тримата се прибраха в стаята.
Малко по-късно под пътната врата изпръхтя кон и блестящият офицер, загърнат в нощния си плащ, мина бързо край Квазимодо.
Звънарят го остави да отмине ъгъла на улицата, после се затича след него, бърз като маймуна, и извика:
— Ей, капитане! Капитанът се спря.
— Какво ли иска от мене този безделник? — измърмори той, когато различи в мрака разкривената фигура, която тичаше, накуцвайки, зад него.
Квазимодо го настигна и улови смело юздата на коня му.
— Елате с мене, капитане, наблизо има едно лице, което иска да говори с вас.
— Кълна се в Мохамед! — измърмори Феб. — Струва ми се, че съм виждал някъде тази грозна разрошена птица! Хей, метр, ще благоволиш ли да пуснеш юздата на коня ми?
— Капитане, не се ли интересувате кой иска да ви види? — попита глухият.