Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Е, добре, Гренгоар, какво ще кажете за моя план?
— Казвам, учителю, че не може би, ами сигурно ще ме обесят.
— Това няма значение.
— По дяволите!
— Тя ви е спасила живота. Ще платите сега дълга си.
— Аз имам колкото щете неплатени дългове.
— Метр Гренгоар, това се налага. Архидяконът говореше властно.
— Чуйте, отец Клод — отвърна поетът, напълно съкрушен. — Вие държите на вашия план, но не сте прав. Не виждам защо трябва да се оставя да бъда обесен на мястото на друг.
— Че какво толкова ви свързва с живота?
— О! Хиляди неща!
— Кои например, моля ви се?
— Кои ли? Въздухът, небето, зората, здрачът, лунната светлина, приятелите ми крадци, веселите закачки с момите, изучаването на дивните парижки архитектурни паметници, три обемисти съчинения, които трябва да напиша, едното от които против епископа и неговите мелници, и какво ли не още! Анаксагор твърдял, че живеел, за да се любува на слънцето. А освен това аз имам щастието да прекарвам от сутрин до вечер-дните си с една гениална особа, тоест със себе си, и това е крайно приятно занимание.
— Празноглавецо! — измърмори архидяконът. — Добре, а кой ти осигури приятния живот, който водиш? Кому дължиш, че дишаш този въздух, че виждаш това небе и че имаш възможност да забавляваш птичия си ум с какви ли не лекомислени и безумни неща? Къде щеше да бъдеш ти сега без нея? Нима си съгласен да умре тази, благодарение на която живееше самият ти? Да умре това хубаво, нежно, обожаемо създание, необходимо на светлината, на света, по-неземно, от самия бог? А ти, полумъдрец, полубезумец, жалка наброска на нещо си, своето рода растение, което си въобразява, че се движи и мисли, ти да продължаваш да живееш живота, който си й откраднал, живот, безполезен като запалена сред бял ден свещ! Хайде, прояви малко състрадание. Гренгоар! Бъди великодушен на свой ред! Последвай нейния пример!
Свещеникът бе убеден. Гренгоар го слушаше най-напред равнодушно, после се трогна и най-сетне бледото му лице се разкриви в трагична гримаса — като новородено, обзето от колики.
— Вие сте красноречив! — заяви той, изтривайки една сълза. — Добре, ще си помисля. Странно е това ваше хрумване! Но най-сетне, кой знае — добави той. — може пък и да не ме обесят. Не всеки, който се сгодява, се жени. Когато ме намерят в килията така комично нагизден с пола и забрадка, може би ще избухнат в смях. Пък и дори да ме обесят, какво от това? Въжето е смърт като всяка друга или, по-право казано, съвсем не е обикновена смърт. То е смърт, достойна за мъдрец, който се е колебал цял живот, смърт — нито риба, нито рак, — подобна на ума на истинския скептик. Смърт, която носи отпечатъка на пиронизма и на нерешителността, която стои по средата между небето и земята и ви дава възможност да висите във въздуха. Философска смърт, за каквато съм може би предопределен. Великолепно е да умреш така, както си живял.
— Значи решено? — прекъсна го свещеникът.
— Та какво представлява в края на краищата смъртта? продължи възторжено Гренгоар. — Един неприятен миг, плащане на пътна такса, преход от нищожното съществуване към небитието. Попитали мегалополиеца Церцидас дали би умрял доброволно. „Защо не? — отвърнал той. — След смъртта си ще видя велики мъже: Питагор между философите, Хакатей между историците, Омир между поетите, Олимп между музикантите.“
Архидяконът му стисна ръка.
— Значи решено? Ще дойдете утре.
Този жест върна Гренгоар към действителността.
— А, не, бога ми! — каза той като човек, който се събужда от сън. — За да бъда обесен? Съвсем безсмислено. Не искам.
— Сбогом тогава! — И архидяконът процеди през зъби: — Ще те науча аз тебе!
„Не искам да имам разправии с този проклет човек!“ — помисли си Гренгоар и изтича подир отец Клод.
— Слушайте, господин архидякон, нека не се караме, ние сме стари приятели. Ако се интересувате от това момиче, искам да кажа от жена ми, нямам нищо против. Вие измислихте средство да я измъкнете невредима от „Света Богородица“, но вашето средство е крайно неприятно за мене, Гренгоар. Ами ако аз изнамеря друго? Предупреждавам ви, че в момента ме осени блестящо вдъхновение. Ако изнамеря успешен начин да я измъкна от беда, без да излагам шията си на каквато и да е примамка, какво бихте казали? Няма ли да бъдете доволен? Необходимо ли е да бъда обесен, за да ви угодя?
Свещеникът дърпаше нетърпеливо копчетата на расото си.
— Поток от празни брътвежи! Какво средство предлагаш?
— Да — продължи Гренгоар, говорейки сам на себе си, допрял показалец до носа си в знак на дълбок размисъл. — Точно така. Крадците са смели момци. Египетското племе я обича. Те ще се вдигнат при една дума. Нищо по-лесно. Нападение. Лесно ще я отвлечем в суматохата. Още утре вечер… Те ще бъдат страшно доволни.