Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Моето нещастие е, че все още твърде много приличам на човек. Какво не бих дал да съм истинско животно, като козичката ви например.
Тя вдигна учудено поглед към него.
— О, много добре зная защо! — отвърна той на погледа й и си отиде.
Друг път се появи на прага на килията й — никога не влизаше вътре — в момента, когато тя пееше стара испанска балада, чиито думи не разбираше, но която се бе запечатала в паметта й, защото я бяха приспивали с нея като дете. При вида на страшното лице, изникнало внезапно пред нея посред песента й, тя замря в неволна уплаха. Нещастният звънар падна на колене пред прага на килията и сключи умолително големите си уродливи ръце.
— О, заклевам ви — възкликна скръбно той, — продължете песента си и не ме изгонвайте!
Тя не пожела да го наскърби и поде трепереща романса. Постепенно обаче страхът й се разся и тя се увлече напълно в тъжната провлечена мелодия, която пееше. Той бе останал на колене, със сключени като за молитва ръце, съсредоточен, едва дишащ, несвалящ поглед от блестящите зеници на циганката. Като че ли чуваше песента в очите й.
Веднъж пак дойде при нея плах и смутен и й каза:
— Чуйте ме. Искам да ви кажа нещо. Тя му направи знак, че го слуша.
Тогава той въздъхна, полуотвори устни, накани се като че ли да заговори, но после тръсна отрицателно глава и се оттегли бавно, сложил ръка на челото си, оставяйки девойката озадачена.
Между причудливите образи, изваяни в стената, имаше един, който той много обичаше и с който често разменяше братски погледи. Веднъж египтянката го чу, като му казваше:
— О, защо не съм от камък като тебе!
Но ето че една сутрин Есмералда застана до края на покрива и погледна към площада над острия покрив на „Сен Жан льо Рон“. Квазимодо беше зад нея. Той заставаше винаги така по свое желание, за да спести, доколкото му е възможно, на девойката неудоволствието да го вижда. Внезапно циганката изтръпна, в очите й блеснаха радостни сълзи, тя коленичи на ръба на покрива, простря тревожно ръце към площада и извика:
— Феб! Ела! Ела! Една само дума! Една-едничка дума в името на небето! Феб! Феб!
Гласът й, лицето й, жестът й, цялото й същество напомняха покъртително корабокрушенец, който зове напразно безгрижния, окъпан от слънце кораб на хоризонта, отплувал в далечината.
Квазимодо се наведе над площада и видя, че предмет на тази нежна и страстна молба беше един млад мъж, капитан, напет кавалерист в ослепителен мундир и доспехи, който яздеше в дъното на площада и поздравяваше с окичената си с пера шапка една хубава дама, усмихваща му се от балкона си. Впрочем офицерът не можеше да чуе нещастната девойка, която го зовеше. Той беше много далеч.
Глухият обаче чуваше. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му. Той се извърна. Сърцето му преливаше от сдържани сълзи. Той зарови конвулсивно двете си ръце в косата си и когато ги свали, пръстите му стискаха кичури червеникави косми.
Египтянката въобще не му обръщаше внимание. Той шепнеше, скърцайки със зъби:
— Проклятие! Ето как трябва да изглеждаш! Достатъчно е да си красив само външно.
В това време девойката продължаваше да стои на колене и да вика извън себе си:
— О, ето че слиза от коня си! Ще влезе в онази къща! Феб! Той не ме чува! Феб! Защо тази омразна жена му говори едновременно с мен! Феб! Феб!
Глухият я гледаше. Пантомимата му беше напълно ясна. Окото на бедния звънар бе пълно със сълзи, но той ги сдържаше. Изведнъж Квазимодо дръпна лекичко девойката за ръкава. Тя се обърна. Той я запита привидно равнодушно:
— Искате ли да го извикам?
Тя нададе радостен вик.
— О, върви! Хайде! Тичай! Бързо! Онзи капитан! Капитанът: Доведи ми го! Ще те обичам! — Тя прегръщаше коленете му. Той не можа да се въздържи да не поклати тъжно глава и прошепна:
— Ще ви го доведа.
После обърна глава и се втурна през две-три стъпала по стълбата, задавен от ридания.
Когато пристигна на площада, видя само хубавия кон, вързан за вратата на жилището Гондьолорие. Капитанът беше влязъл преди малко вътре.
Квазимодо вдигна поглед към покрива на църквата. Есмералда стоеше на същото място в същата поза. Той тъжно й кимна с глава. После се облегна на един от уличните стълбове пред дома Гондьолорие, решен да дочака излизането на капитана.
В дома Гондьолорие даваха тържествен прием, какъвто се устройва обикновено преди сватбата. Квазимодо видя да влизат много хора, но не видя никого да излиза. От време на време поглеждаше към покрива. Циганката също като него не помръдваше от мястото си. Един коняр отвърза коня на капитана и го отведе в конюшнята на дома. Целият ден измина така — Квазимодо до уличния стълб, Есмералда — на покрива, Феб по всяка вероятност в краката на Фльор дьо Лис.