Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
— Имате право — отвърна, свещеникът.
— А да видите само вътрешността на параклиса! — поде словоохотливо и въодушевено поетът. — Навсякъде скулптури. Една до друга като листа на зелка. Абсидата се отличава с изключително благочестие и своеобразие, каквито не съм виждал никъде другаде!
Отец Клод го прекъсна:
— И така вие сте щастлив?
— Честна дума, да — отвърна Гренгоар с жар. — Отначало обичах жени, после животни, а сега съм влюбен в камъните. Те са също така забавни, както жените и животните, без да са така коварни.
Свещеникът докосна по навик челото си с ръка.
— Имате право!
— Погледнете! — каза Гренгоар. — И каква само наслада изпитва човек!
Той хвана свещеника за ръка. Отец Клод не се възпротиви. Гренгоар го въведе под куличката на стълбището на Фор л’Евек.
— Погледнете само тази стълба! Всеки път, когато я видя, се чувствувам блажен. Съвсем проста и все пак единствена по изработката си в цял Париж. Всички стъпала са заоблени откъм долната страна. Красотата и простотата се заключават именно в плочите на стъпалата, широки около една стъпка, преплетени, включени едно в друго, застъпващи се, съединени, вкопани едно в друго, впили се сякаш в изящна и здрава хватка, не намирате ли?
— И вие нямате никакви желания?
— Не.
— И не съжалявате за нищо?
— Не изпитвам нито съжаление, нито желания. Животът ми е съвсем в ред.
— Хората подреждат едно, но обстоятелствата го разреждат — подхвърли Клод.
— Аз съм философ от школата на Пирон и се стремя да спазвам във всичко равновесие — заяви Гренгоар.
— А как се препитавате?
— Съчинявам от време на време по някоя епопея или трагедия, но най-много ми докарва моят занаят, учителю, който ви е известен. Нося пирамиди от столове със зъбите си.
— Недостоен занаят за философ!
— Своето рода равновесие все пак — заяви Гренгоар. — Когато човек е овладян от една мисъл, той я съзира във всичко:
— Колкото до това, напълно ви разбирам — отвърна архидяконът. Той добави след кратко мълчание: — Но въпреки всичко живеете в оскъдица?
— Беден съм, вярно, но не и нещастен.
В този момент се чу тропот на коне и нашите двама събеседници видяха в дъното на улицата отряд кралски стрелци, които яздеха с вдигнати копия начело с офицера си. Кавалкадата беше блестяща; копитата на конете чаткаха по паважа.
— Как само гледате този офицер! — каза Гренгоар на архидякона.
— Защото ми се струва, че го познавам.
— Как се казва?
— Мисля, че се нарича Феб дьо Шатопер! — каза Клод.
— Феб! Интересно име! Има един Феб, граф дьо Фоа. На времето познавах едно момиче, което лягаше и ставаше с името Феб на уста.
— Елате — каза свещеникът, — имам да ви говоря.
Откакто видя стрелците, под ледената външност на архидякона започна да прозира известно вълнение. Той тръгна напред. Свикнал да му се подчинява, Гренгоар го последва — обичайно държание за всеки, който беше в съприкосновение с този толкова властен човек. Те стигнаха, без да разговарят, до улица „Да Бернарден“, която беше почти безлюдна. Отец Клод се спря.
— Какво искахте да ми кажете, учителю? — попита Гренгоар.
— Не намирате ли — отвърна архидяконът, дълбоко замислен, — че облеклото на тия конници, които току що видяхме, е по-хубаво от вашето и от моето?
Гренгоар поклати отрицателно глава.
— Бога ми, предпочитам моята жълто-червена туника, пред тия стоманени люспи. Голямо удоволствие е да ходиш и да дрънчиш като железарски кей по време на земетресение!
— Значи, Гренгоар, вие никога не сте завиждали на тези хубави синчета във военни униформи?
— За какво да им завидя, ваше преподобие? За тяхната сила, за оръжието или за дисциплината им? Предпочитам независимостта и дрипавата си философия. Намирам, че е по-приятно да съм глава на муха, отколкото опашка на лъв!
— Интересно — забеляза замислено свещеникът. — Все пак хубавата униформа не е лошо нещо.
Като го видя така унесен, Гренгоар го остави и отиде да се полюбува на входа на една съседна къща. Той се върна, пляскайки с ръце.
— Ако не бяхте така зает с хубавите дрехи на военните, ваше преподобие, щях да ви помоля да видите тази врата. Винаги съм твърдял, че жилището на сийор Обри има най-хубавата врата на света!