Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Но след малко ги отвори насила.
„Не! Ще спя през деня, през време на пътуването — помисли тя, — защото, ако заспя сега, ще измръзна…“
Мислите й обаче се размътваха все повече или се трупаха едни връз други и представяха безредни картини, в които гората, бягството и преследването, Азия, малкият рицар, Евка и последните събития се смесваха полунасън-полунаяве. Всичко това се носеше някъде напред, както се носи вълна, гонена от вятъра, а тя, Баша, тичаше заедно с всичко без страх, без радост, сякаш така бе уговорено. Азия уж я гонеше, но същевременно разговаряше с нея и се тревожеше за конете; пан Заглоба се сърдеше, че вечерята ще изстине, Михал показваше пътя, а Евка пътуваше зад тях в шейна и ядеше фурми.
После тия лица се губеха все повече, сякаш започна да ги закрива някаква мъглива завеса или здрачина — и постепенно изчезваха; остана само някаква чудновата тъмнина, защото макар погледът да не можеше да я пробие, тя все пак изглеждаше празна и проточена до някъде безкрайно далече… Тя проникваше навсякъде, проникваше след това в главата на Баша и изпогаси в нея всички видения, всички мисли, както повеят на вятъра гаси фенерите, които горят нощем на открито.
Баша заспа, но може би за нейно щастие преди студът да замрази кръвта в жилите й, събуди я необикновен шум. Конете са дръпнаха внезапно: изглежда, че в гората ставаше нещо необикновено.
В един миг Баша се събуди напълно, грабна мускета на Азия и почна да се ослушва наведена над коня, съсредоточена и с разширени ноздри. Тя беше от оня вид хора, у които всяка опасност още в първия миг будеше бдителност, смелост и готовност за защита.
Но тоя път, след като се поослуша по-внимателно, тя се успокои веднага. Шумът, който я бе събудил, беше грухтене на диви свине. Може би вълци се прокрадваха към малките прасета или глигани бяха започнали да се бият за свинки, но изведнъж цялата гора заехтя. Този шум несъмнено се вдигаше доста далеко, обаче всред нощната тишина и всеобщата заспалост той изглеждаше толкова близък, че Баша слушаше не само грухтенето и квиченето, но и силното сумтене на буйно задъханите ноздри. Внезапно се чу грохот, тропот, трясък на трошени храсти и цялото стадо, макар невидимо за Баша, премина бегом наблизо и потъна в недрата на огромната гора.
В миг у непоправимата Баша, въпреки страшното й положение, се пробуди ловната жилка и й стана мъчно, че не видя преминаващото стадо.
„Да си погледа човек малко — каза тя в себе си, — но няма нищо! Щом пътувам така през горите, сигурно ще видя още нещо…“
И едва след тая мисъл си каза, че е по-добре да не вижда нищо, а да бяга колкото може по-бързо, затова се впусна в по-нататъшен път.
По-дълго не можеше и да стои, понеже студът я пронизваше все по-болезнено, а движението на конете доста я затопляше и сравнително малко я изморяваше. Конете обаче, които бяха успели да си отскубат само шепа мъх и замръзнала трева, тръгнаха много недоволно и с наведени глави. През време на престоя скреж беше покрил хълбоците им и изглеждаше, че едва влекат краката си. Та нали от почивката по пладне бяха вървели почти безспирно.
След като премина поляната с очи, впити в Голямата мечка, Баша потъна в гора, която не беше особено гъста, но бе хълмиста, прорязана от тесни долища. Стана и по-тъмно не само поради сянката, която хвърляха клонестите дървета, но и защото изпаренията се бяха вдигнали от земята и закрили звездите. Трябваше да пътува слепешката. Само долищата даваха на Баша някакво указание, че се движи в правилна посока, защото тя знаеше, че всички те отиват от изток към Днестър, така че пресича ли непрекъснато през тях, движеше се все към север. Тя обаче помисли, че въпреки това указание, все пак я застрашава или прекалено отдалечаване от Днестър, или прекалено приближаване към него. И едното, и другото можеше да бъде опасно, защото в първия случай би трябвало да удължи страшно пътя, а в противен случай можеше да стигне в Ямпол и там да попадне във вражески ръце.
Баша обаче нямаше ни най-малко понятие дали още се намира пред Ямпол или беше точно на една линия с него, или пък го бе оставила зад себе си.
„По-лесно ще разбера, когато отмина Могильов — казваше си тя, — защото той е разположен в голям и проточен надалеко дол, та може би ще го позная.“
После погледна към небето и продължи мислено:
„Дай ми, Боже, да се промъкна отвъд Могильов, защото там вече започва владичеството на Михал, там вече нищо няма да ме уплаши.“