Прокрадващ се в сенките

Елодсса тръгна да търси стаята си. И за миг не му мина мисълта да остане в проклетото подземие. Трябваше да вземе нещата си и да се качи на първо ниво, по-близо до небето и слънцето. Ако остане цяла седмица под земята, докато Фрахел направи ключа, можеше да се побърка. По-добре да се върне когато ключът е готов, да го вземе и никога, повече ни-ко-га дори да не доближава до планините.

Елфът вървеше и се оглеждаше. За разлика от долните нива тук имаше на какво да се обърне внимание. С излязлото от ръцете на гноми и джуджета можеха да се конкурират единствено творенията на орки и елфи в Храд Спайн. Вярно, в Костните дворци Елодсса не се чувстваше като плъх, погребан жив дълбоко, дълбоко под земята. Но трябваше да се отдаде заслуженото на подземните строители — всичко, буквално всичко, започвайки от най-малките детайли и приключвайки с устремените някъде във висините осмостенни колони, беше прекрасно.

Той влезе в зала с изумрудени сталактити, поразяващи със своите размери, и застина от възхищение. Някъде от тавана, от малко прозорче, незнайно как добрал се до тези дълбини, върху зелените сталактити падаше, разсичайки специално създадения полумрак, слънчев лъч. От нежното му докосване зелените сталактити искряха, сякаш бяха поръсени с фини диамантени песъчинки. А в центъра на сблъсъка между сина на слънцето и сталактитите се беше образувало изображение — джудже и гном.

— Това са великите Грахел и Чизган — първото джудже и първият гном, братя — раздаде се вляво от Елодсса глас.

Той се обърна и видя заговорилия го. По-точно, заговорилата го. Тя стоеше до един от зелените стълбове и го галеше с ръка.

— Казват, че това изображение било случайно открито от гномите, когато някой се сетил да поднесе светлина към сталактитите. Така че после можеш да разказваш, че си видял една от реликвите на подземното кралство.

— Милда — Елодсса церемониално се поклони, опитвайки се да прогони изненадата от лицето си.

— Треш Елодсса — тя се поклони не по-малко грациозно, застивайки в поклон за няколко секунди, както го изискваше етикета, когато елф срещне представител на кралската фамилия на дома.

— Много съм изненадан да те видя тук — каза Елодсса.

— Надявам се, приятно? — усмихна се грациозната елфийка.

Косата й беше подстригана съвсем не по модата на тъмните елфийки. Нямаше висока прическа, нито дори дебела плитка, а стоманено-сива шапка от късо подстригана коса. Беше с тъмнозелени дрехи на разузнавач, на гърба вместо обичайния с’каш се виждаха две къси извити остриета с точно същите, като на с’каша на Елодсса, нефритени дръжки. Той сам й бе подарил двата меча по времето, когато животът изглеждаше много по-прост. Колко млади бяха тогава!

— Зависи от това, какво правиш тук — колкото се може по-резервирано каза Елодсса.