Злокобен танц
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Злокобен танц». Краткое содержание книги:
Откъде са се сдобили със средства, за да прекарат цял ден на панаира? Повечето деца в подобна ситуация трябва да си броят дребните и да агонизират докато изберат за кои атракции да ги дадат. Джим и Уил очевидно ги минават всичките. И отново, в това няма нищо нередно — те са нашите представители в забравената страна на детството и техните очевидно неизчерпаеми финансови резерви (и непогрешимият им мерник при събаряне на пирамидите от стъклени бутилки) се приемат със задоволство и почти никакво разумно съмнение. Вярваме им, както някога сме вярвали, че Гранд Каньон е бил прокопан от Пекос Бил един ден, когато Бил се прибирал твърде уморен и вместо да носи кирката и лопатата си на рамо, ги влачел след себе си. Децата изпитват истински ужас, но тези митологични деца имат уникалната способност да се наслаждават на своя ужас. „И двамата спряха, за да усетят със задоволство бумтящите си сърца“, разказва ни Бредбъри.
Кугър и Дарк от своя страна се превръщат в митично зло, като заплашват децата не като истински престъпници или изобщо някакви реалистични злодеи. Кугър прилича на Стария Пю, завърнал се от Острова на съкровищата, чиято слепота е заменена с чудовищна лавина от години, която се стоварва върху него, когато въртележката излиза от контрол. Когато той просъсква на Уил и Джим: „Къссссичък… тъжен живот… за вас двамата!“, ние усещаме същата вълнуваща тръпка, както когато Черният знак за първи път е връчен в странноприемницата Адмирал Бенбоу.
Тяхната криеница от пратениците на карнавала, които ги издирват в града под претекст, че изнасят безплатно представление, се превръща в идеалното обобщение на този похват на Бредбъри, детството да се припомня като мит. Онова детство, което може да е съществувало за кратки моменти между протяжните скучни периоди, изпълнени с досадни задължения като носене на дърва, миене на чинии, изхвърляне на боклука, грижи за по-малки братя и сестри (вероятно е от значение за цялата идея на детството-мечта, че самите Джим и Уил са все още само деца).
Бяха се крили в стари гаражи, бяха се крили в стари хамбари, бяха се крили на най-високите дървета, които можеха да изкатерят, но ги налегна скука и скуката беше по-лоша от страха, затова слязоха и отидоха да се явят пред полицейския шеф, поговориха си чудесно с него и това им осигури двайсет минути пълна безопасност в участъка, после Уил предложи да обиколят църквите, и те се изкатериха на всички камбанарии в града и подплашиха безброй гълъби (…) Ала и там скуката ги догони, втръсна им от еднообразие и бяха готови едва ли не да се предадат на панаира просто за да се намират на работа, когато за тяхно щастие слънцето залезе.
Единственият ефективен контрапункт на децата-мечта на Бредбъри, е Чарлз Холоуей, бащата-мечта. В неговия образ откриваме привлекателни характеристики, каквито само фантазията, с нейното могъща митотворческа способност може да ни осигури. Има три неща, свързани с него, които мисля, че си струва да се споменат.
Първо, Чарлз Холоуей разбира мита на детството, който двете момчета изживяват — за всички нас, които с възрастта сме се отчуждили с известно огорчение от родителите си, защото сме смятали, че не разбират младостта ни, Бредбъри е предоставил портрет на такъв родител, какъвто сме мислили, че заслужаваме. Неговите реакции много рядко може да се наблюдават у истински родител. Неговият родителски инстинкт очевидно е свръхестествено изострен. Още в началото той вижда момчетата, които се прибират тичешком, след като са видели пристигането на карнавала и тихо произнася имената им… но нищо повече. Не го споменава и пред Уил по-късно, макар двете момчета да са били навън в три часа сутринта. Той изобщо не се тревожи, че в този късен час момчетата може да са си търсили наркотици или да са ограбвали някоя старица, или да са се задявали с гаджетата си. Знае, че по време на нощната си разходка те са вършили чисто момчешки дела, както на момчетата често им се случва, и затова не им казва нищо.
Второ, Чарлз Холоуей разбира детството съвсем заслужено, защото той самият все още изживява този мит. Ако вярваме на психологическите тестове, приятелството между бащи и синове е трудно, но на повечето бащи струва ми се им се ще да се сприятелят със синовете си и почти няма синове, които да не са се надявали баща им да им е пръв приятел. Когато Чарлз Холоуей открива, че всяко от момчетата е заковало по стената под прозореца си стъпала, прикрити под бръшляна, за да могат да се измъкват и прибират у дома след вечерния час, той не настоява стъпалата да бъдат откъртени. Вместо това приема вестта с одобрителен смях и настоява тези своеобразни стълби да се използват само, когато е абсолютно необходимо. Когато страдащият Уил казва на баща си, че никой няма да им повярва, ако се опитат да обяснят какво действително се е случило в къщата на госпожица Фоли, където злият племенник Робърт (който всъщност е драстично подмладеният господин Кугър) ги е натопил за кражбата, Холоуей простичко отговаря: „Аз ще повярвам“. Ще повярва, защото той е просто едно от момчетата и усетът за изумителното още е жив у него. По-късно, докато рови из джобовете си, Чарлз Холоуей заприличва на един възрастен Том Сойер: