Злокобен танц

Отне ми около два и половина месеца да напиша романа. Отначало използвах същата структура, която използваха във филма — започнах с началото на процеса на смаляване. Но това не вършеше работа, защото отнемаше твърде дълго да се стигне до интересната част. Затова промених последователността, така че читателят веднага да се озове в мазето. Неотдавна, когато си мислех, че може да направят нова версия на филма и ще искат аз да напиша сценария, бях решил да се върна към оригиналната последователност, защото във филма, както и в оригиналния ми ръкопис, до интересната част се стига след известно време. Оказа се обаче, че смятат да го направят комедия с Лили Томлин и от мен въобще не се очакваше да го напиша. В онзи момент Джон Ландис беше избран да го режисира и той искаше всички ние, научните фантазьори, да играем разни дребни роли в продукцията. От мен например той искаше да играя аптекар, който отказва да продаде на Лили Томлин лекарство, защото тя е толкова мъничка, че седи на рамото на интелигентна горила (откъдето ясно се вижда, колко много бяха променили началната ми идея). Аз отхвърлих поканата. Всъщност, началото на сценария повтаряше началния диалог в книгата ми почти едно към едно… но после нещата драстично се отклоняваха.

В момента вече книгата не означава нищо за мен. Всъщност същото се отнася за всичко, написано в онзи период. Ако трябва да избирам, вероятно бих предпочел „Аз съм легенда“, но и двете вече са ми толкова далечни, че никоя не е от особено значение за мен. Точно затова не бих променил нищо в „Смаляващият се човек“. Тя е част от моята история, нямам причина да я променям. Мога само да я разглеждам без особен интерес и с известно задоволство, че все пак е оставила някаква следа. Тъкмо онзи ден препрочетох първия разказ, който успях да продам — „Роден от мъж и жена“ — но изобщо не можах да го свържа със себе си. Помня написването на отделни фрази, но като цяло, онази история е написана от друг човек. Сигурен съм, че и ти изпитваш същото, към ранните неща, които си писал157.