![Плясъкът на крилете му [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/1/plyaskt-na-krilete-mu-bg-download.jpg)
Плясъкът на крилете му [bg]
- Автор: Хофман Пол
- Серия: Лявата ръка на Бога #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-643-1
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Плясъкът на крилете му [bg]». Краткое содержание книги:
Тази книга ме грабна от първата глава и ме пусна дни по-късно, зашеметен и ухилен. Кон Игълдън
Култова класика…Дейли Експрес
— Готови! — изкрещя един от стотниците.
— Задръж!
— Давай! — надигна се мощен вик. — Бутай! — Гигантското съоръжение потрепери, но не помръдна. — Бутай! — Пак потрепери и пак нищо. — Бутай! — Този път тя помръдна с няколко сантиметра. — Бутай! — Сега с цяла стъпка! — Бутай! — Сега с две. Вече легнал изцяло върху укрепения склон, тунелът се плъзна надолу под действието на земното притегляне. Но това, за което трябваше да се притесняват, бе стабилността, а не скоростта. Мъже търчаха напред-назад между предната част и стените на тунела, крещейки си един на друг и на Хук, очаквайки трошлякът да поддаде и тунелът да заседне или да се случи някое друго бедствие, което не са предвидили. На два пъти им се налагаше да спират и да носят лостове, дълги трийсет стъпки, за да повдигнат конструкцията, заорала в меката почва. Но нямаше атака от стените. На тяхно място Кейл би изсипвал върху главите на нападателите всичко, с което разполага. И през цялото време, един след друг, огньове пламваха по ръба на гетото, където държаха момичетата.
— Къде са Изкупителите? — попита Фаншоу, докато влизаха в колибата с картите на Светилището. Вътре имаше шестима офицери от Новата армия и трима лаконийци, предвождани от Ормсби-Гор. ИдрисПюк също беше там.
— Не знам, но не правят нищо приятно, сигурен съм в това. — Той реши да промени плана си. — Искам петстотин от твоите хора да влязат веднага след първия щурм.
Фаншоу погледна Ормсби-Гор.
— Съгласен ли си?
— Не се бяхме договорили така — каза Ормсби-Гор.
Официално се смяташе, че няма по-безстрашни воини от лаконийците. Но на практика те създаваха впечатление за доста малодушни. Проблемът бе, че трябваха толкова много време, усилия и пари да се подготви една от тези страховити машини за убиване, а те бяха толкова малко, че макар да бяха готови да умрат с радост, не проявяваха чак такава охота да се бият. Всяко от тези чудовища беше ценно като рядка ваза.
Кейл, озлобен още повече от обикновено от дрогата и онова, което може би се случваше с Хенри Мъглата, погледна Ормсби-Гор право в очите, което не бе мъдра постъпка дори и при най-благоприятни обстоятелства.
— Тук няма договорки. Ще правиш каквото ти кажа, или ще ти отрежа скапаната глава и ще я ритам надолу по планината.
Има хора, на които можеш да кажеш такова нещо, и такива, на които не можеш. Лаконийците като цяло, и Ормсби-Гор в частност, принадлежаха към втория тип. Последната сричка на последната дума едва бе излязла от устата на Кейл, когато Ормсби-Гор, високопоставена личност сред и без това елитно общество от смъртоносни изроди, извади нож и го заби в сърцето му.
37.
Или щеше да го забие, ако този пред него бе някой друг, а не Томас Кейл, доведен до бясна хиперактивност от лекарство, което имаше немалък шанс да го убие по някое време през следващите двайсет и четири часа. Бързината и силата на удара провалиха Ормсби-Гор. След като той не улучи гърдите му на косъм, Кейл извъртя нападателя, притисна го към себе си и опря собствения си нож в гърлото му. Зрителите може и да бяха изумени от скоростта на станалото, но това, което ги накара да застинат онемели, беше лудешкият поглед на момчето.
Дори ИдрисПюк замълча, опасявайки се, че всяко движение или звук могат да провокират Кейл. Отвън беше настанала тишина за първи път от часове насам. Колко дълга е една секунда, когато животът или смъртта са в стаята! А после отвън се разнесе мощен трясък, последван от грохот и от вика на някакъв бесен инженер:
— Шибаните шибаняци го преебаха, мамка му!
В палатката никой не обели и дума и никой не помръдна. Освен Кейл. Неспособен да се сдържи при сърцераздирателния гняв на инженера, той се засмя — не с лудия, истеричен кикот на безумец, а с обикновения смях на човек, поразен от абсурда на случващото се. Фаншоу реши да рискува.
— Само ще прибера ножа на Ормсби-Гор — каза той тихо, вдигнал двете си ръце. — Разбираш ме, драги, нали? — Ормсби-Гор се взираше във Фаншоу по начин, който показваше, че абсолютно нищо не разбира. „Проблемът с хората, които не се страхуват от смъртта — помисли си Фаншоу, — е, че не се страхуват от смъртта.“ Значи трябваше да измисли нещо друго.