Градината на Рама [bg]

7.

Няколко часа по-късно Бенджи вече спеше кротко в леглото си у дома. Междувременно в другия край на колонията в болницата на Ню Идън настана лудница. Хора и биоти тичаха напред-назад, колички и носилки запълваха коридора, пациенти крещяха от болка. Никол говореше с Кенджи Уатанабе по телефона.

— Изпратете тук всички биоти Тиасо от колонията, и то колкото се може по-бързо. Тези, които са заети с гериатрични пациенти или с кърмачета, заместете с хуманоиди Гарсия, или дори с Айнщайн. Попълнете кварталните клиники с хора. Тук положението е много сериозно.

Сред шума и бъркотията около нея едва чуваше какво й казва Кенджи.

— Лошо, наистина лошо… — отговори тя. — Двадесет и седем приети до момента, съобщено е и за четири смъртни случая. Цялата област Нара с нейните дървени японски къщурки е пламнала като факел… Пожарът от гората се разпространил твърде бързо…-Хората са се паникьосали.

— Доктор Уейкфийлд! Доктор Уейкфийлд! Елате веднага в стая 204. — Никол затвори и хукна по коридора. Качи се на бегом до втория етаж. Мъжът, който умираше в стая 204, беше кореецът Ким Ли, стар приятел. Навремето, когато Никол бе временен губернатор, той й беше връзката с общността в Хаконе.

Ким беше един от първите, които издигнаха къща в Нара. По време на днешния пожар той се бе втурнал в дома си, за да спаси своя седемгодишен син. Момчето щеше да оживее, защото докато го изнасял през пламъците, Ким внимателно го увил. Самият Ким бе с изгаряния трета степен по цялото тяло.

В коридора Никол се размина с доктор Търнър.

— Мисля, че не можем да направим нищо повече за вашия приятел в 204-та. После бих искал и вашето мнение… Обадете ми се в залата за първа помощ. Току-що са докарали още един спешен случай в критично състояние. Жената не е могла да напусне къщата си…

Никол въздъхна дълбоко и отвори вратата. Съпругата на Ким, хубава корейка в средата на тридесетте, седеше кротко в ъгъла. Никол се приближи и я прегърна. Докато я успокояваше, един Тиасо, който следеше състоянието на Ким, донесе куп изследвания. Положението на мъжа беше действително безнадеждно. Когато Никол вдигна поглед от това, което четеше, с изненада видя дъщеря си Ели. Дясната половина на главата й беше покрита с превръзка. Тя стоеше край леглото на Ким и държеше ръката на умиращия човек.

— Никол — прошепна агонизиращият Ким, веднага щом я позна. От лицето му бе останала само черна кожа. Дори изговарянето на една-единствена дума беше мъчително. — Искам да умра. — Мъжът кимна към жена си в ъгъла.

Госпожа Ким се изправи и приближи Никол.

— Съпругът ми желае да подпиша документите за евтаназия. Но аз не искам, освен ако вие не ми кажете, че не съществуват абсолютно никакви шансове да оживее и отново да бъде щастлив — тя се разплака, но после се овладя.