Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Е, добре тогава.
Той я гледаше и все още чакаше.
— Това ли е всичко?
Беше съсипан, обезверен и изгарящ от желание. Не можеше да го отблъсне единствено за да защити себе си. Не можеше да му отстъпи, но трябваше да му даде нещо.
— Не. — Тя се извърна към лененото си платно и каза с дрезгав глас: — Щастлива съм, че се завърна… Ти… ти също ми липсваше.
На трети юли Франсоа уведоми Нана от Тампл, че по нареждане на Конвента невръстният крал е отделен от майка си и че сега би трябвало да се изработят отделни планове за бягство на Мария Антоанета и на сина й.
Два дни по-късно Жулиет получи от Франсоа съобщение, че кралицата искала да я види колкото се може по-скоро в Тампл. Ала Нейно величество щяла да прояви пълно разбиране, ако Жулиет сметнела това за твърде опасно…
Фактът, че лицето на кралицата изглеждаше стопено от мъки и горести, не учуди никак Жулиет. Удивиха я силата и зрелостта на държанието й.
Мария Антоанета се отдръпна в сянката на кулата и се облегна на стената.
— Жулиет, толкова мило от твоя страна е, че си дошла. Няма да те задържам дълго. — В гласа й се долавяха страх и загриженост. — Ти знаеш, че ми отнеха детето, нали?
— Да. — Жулиет пристъпи по-близо. — Вероятно само временно. Твърде възможно е да ви го върнат отново.
— Не! — С треперещи от вълнение ръце кралицата придърпа наметалото си по-плътно. — Дали са го на един обущар Симон, за да го възпита като добър републиканец. Искат да ме забрави. Да забрави също така, че е крал на Франция.
— Дали Симон ще се отнася лошо с детето?
— Да се надяваме, че няма. — Мария Антоанета отстрани бял кичур коса от челото си. — Моля се на Бога да е добър към него. Този Симон вече ни оказа много благодеяния. Струва ми се, че е тъп, но не и жесток.
— Тук, в Тампл, ние имаме наши хора, които държат под око всичко. Ако се отнасят зле с Луи Шарл, те ще научат — каза Жулиет, за да успокои кралицата. — Те няма да допуснат Симон да му причини нещо лошо.
— Толкова много ми липсва — прошепна кралицата. — Та той е едва на осем години. И е толкова мило същество, постоянно се усмихва, непрекъснато се стараеше да ми помага.
— Може би ще ви разрешат да бъдете отново заедно.
— Да, навярно в небесата!
— Не! — възрази енергично Жулиет. — Плановете за бягство са вече почти готови…
— Забрави ме! — пресече я кралицата. — Спаси Луи Шарл! — Жулиет поклати глава.
— Луи Шарл в момента не е застрашен от нищо, защото Конвентът може да го използва като заложник. Ала вас трябва да освободим на всяка цена!
— Преди да ме убият като моя съпруг ли? — Мария Антоанета се усмихна мрачно. — Както дочух, вече се опитват да трупат какви ли не измислици и мръсотии, за да опетнят името ми. Едно от тези обвинения е насочено и срещу майка ти. Слава Богу, Селест е в безопасност, далеч от тези чудовища!
Жулиет избягна погледа на кралицата. Мария Антоанета поклати глава.
— Ти добре знаеш, че моята благосклонност към нея не беше неестествена. По природа съм влюбчива, но имах само една-единствена любов. Аксел!… — Тя свали един пръстен с печат от ръката си и го заразглежда разнежено. — Гербът на граф Ферзен. Знаеш ли какъв девиз е гравиран върху него? Tutto a te mi guida! Не е ли чудесно?
Всичко ме води към теб!
— Да, чудесно е — каза Жулиет със сподавен глас.
— Моят скъп Луи ме разбираше. Свързваха ни приятелство и дълг, но ми трябваше нещо повече. — Тя вдигна глава. — И аз си го взех. Влюбих се от пръв поглед в Аксел. Съжалявам само, че пропилях толкова много време, защото се стеснявах да отида при него. По-добре да рискуваш, да заложиш всичко на карта, отколкото да продължаваш живота си във вечно разкаяние. Ако краят наближава, единствената ми утеха остават спомените.
— Защо говорите за наближаващ край? Ние ще се опитаме…
— Знам, знам, моля се на Бога да имате успех, но същевременно се надявам, че ще мога да погледна безстрашно смъртта в очите. Както разбрах, Луи посрещнал смъртта като крал. И аз трябва да свърша живота си като истинска кралица. — Тя се обърна настоятелно към Жулиет и каза: — Но моят малък Луи Шарл трябва да живее! Ти трябва да ми обещаеш, че той ще живее!
Жулиет преглътна с неимоверно усилие.
— Давам ви думата си!
Мария Антоанета се усмихна. За миг ликът й беше озарен от онова очарование, което беше омагьосало и пленило Жулиет преди много години в огледалната галерия. Тя погали Жулиет по бузата.
— Разчитам на теб! Сбогом, ma petite!
Глава двадесет и първа
Tutto а te mi guida!
По пътя от Тампл до вкъщи Жулиет повтаряше на ум тези слова отново и отново.