Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Жулиет поклати глава и се засмя, но в смеха й се долавяше съжаление.
— О, Боже мой, и всичко това само за малко прохлада в горещия ден!
— По време на фараоните ветрилото се е използувало като символ на властта. — Нана й намигна. — Но аз бих могла да се обзаложа, че мадам Помпадур и мадам Дюбари са имали не по-малка власт със своите ветрила.
— Къде сте учили всичко това? — попита Жулиет с разпалено любопитство.
— Моята свекърва държеше дюкян за ветрила в Лион. Баща ми доставяше ветрилата на клиентите на мадам Сарпелие, ала не го беше много грижа за работата. На тринадесет години ме омъжи за Жак Сарпелие. — Лицето на Нана говореше красноречиво за чувствата, които изпитваше. — Клетият Жак имаше заешка устна и беше грозен и отблъскващ като първородния грях, ала обвързването ни беше идеалното решение за всички участници. Мадам Сарпелие си беше внушила, че аз ще работя в дюкяна, без да скръствам ръце, от тъмно до тъмно. Жак се надяваше, че ще играя ролята на прилежна и трудолюбива слугиня и ще проявявам щедрост и раболепие в леглото. А пък баща ми си въобразявате, че така ще се подсигури при мадам.
— А вие? Вие какво си въобразявахте?
Тя се подсмихна.
— Аз се наслаждавах в леглото с Жак, макар че го хвърлих в ужас с непокорството си. За моя голяма радост открих, че заради отблъскващото и грозно лице милостивият Бог щедро беше обезщетил клетия Жак на друго място. Останалото, което възнамеряваше да прави с мен и за което кроеше планове, ме радваше по-малко. Когато Жак се спомина, аз си събрах надве-натри дрешките, сбогувах се и запраших към Париж.
— За такова нещо на сама жена й трябва много смелост. Никога ли не сте съжалявали?
— Не, аз съм от хората, които ценят по-високо от всичко свободата си. Ако бях останала в Лион, щях да стана робиня на свекърва си… докато Господ я прибере на небето. Тук, в Париж, не съм на никого.
— А как стана така, че сте се присъединили към групата на роялистите?
Нана се разсмя сдържано.
— Колко много въпроси… Ами в действителност да каже човек, че съм изпитвала особено предразположение към благородниците, не е така! Дори напротив, смятах за непоносими дамите, които идваха в дюкяна и се отнасяха с мен като с последна отрепка. — Тя вдигна рамене. — Когато започнах да работя тук, в кафенето, бях останала без пукнат грош, а пък нашият приятел Раймон Жордано не беше прекалено щедър. Разбира се, твърде скоро забелязах, че освен в кафенето беше замесен и в някакво дело, което се заплащаше доста добре. Получаваше редовно пари от брата на краля, граф дьо Прованс, защото помагаше на аристократите да избягат от тъмницата.
— Граф дьо Прованс ли ви плаща? — попита Жулиет удивена. Тя никога не беше харесвала Луи Станислав Ксавие, хитрия, честолюбив мъж, когото дворът и цяла Франция познаваха под прякора Мосю.
— Първоначално той ми плащаше, но след известно време… — Нана поклати глава. — Не можах да взема нищо повече от него. Другаде имаше по-наложителна нужда от парите. — Лицето й помръкна. — Открих, че и дворяните са хора! Те обичаха децата си, бояха се от смъртта… — Тя се изправи. — Сега трябва да си тръгвате! На мен ми се налага да се върна в кафенето. Ще ви се обадя, ако имам нужда от вас, със специално послание.
— Не. — Жулиет се изправи. — Ще идвам два пъти седмично тук, освен ако не пратите човек при мен. Но следобед, не вечер. Жан Марк прекарва често пъти целия ден извън дома си.
Нана кимна одобрително.
— Следобед ще бъдете в по-голяма безопасност.
— Ах, аз по всяко време съм в безопасност. — Жулиет направи гримаса. — Жан Марк е наел за кочияш същински великан и отгоре на всичко един лакей, който също навява страх и ужас. Леон би могъл само като навъси челото си да обърне в бягство дузина пладнешки разбойници.
— Нека да ви изчакват зад ъгъла — каза Нана, когато тръгна с Жулиет към вратата. — Ако идвате тук с изящна каляска, няма да има никаква полза, че оставяте в къщи копринените си рокли.
— Помислих вече за това. — Жулиет погледна към простата си синя рокля с муселинов шал. — Значи… някаква друга маскировка.
Скоро Жулиет се убеди от собствен опит, че нямаше нищо по-просто от това да заблуждава Жан Марк, що се отнася до редовните й посещения в кафене „Дю Ша“. На другия ден, във вторник, му се наложи да замине по спешност за Хавър, където властите смятаха да обложат с чудовищен данък намиращите се в складове стоки. Той се върна обратно в Париж едва на двадесет и трети юни следобед.