Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
Жулиет се намираше в градината и рисуваше Леон като библейския Самсон, когато ненадейно Жан Марк изникна зад нея.
— Леон, стига толкова за днес! — каза той.
Обхвана я радост. Той отново беше тук!
Исполинът измърмори нещо под носа си, объркан грабна ризата си и се отдалечи почти на бегом.
Погледът й беше насочен към лененото платно, където открояваше гръдната мускулатура с тънък слой бронз.
— Няма да успея да завърша никоя картина, ако ми пъдиш моделите така безцеремонно.
— Не ми допада, че рисуваш необлечен този прелестен великан.
— Преувеличаваш, Леон беше свалил само ризата си. Помолих го да ми позира гол, ала той е прекалено срамежлив. Аз му казах, че всъщност разголването на великолепното му тяло като легендарния Самсон не е греховно, а една добронамерена и благочестива…
— Ти си го молила… обърни се и ме погледни!
Тя откъсна погледа си от лененото платно и се обърна. Жан Марк правеше впечатление на изтощен и капнал от умора. Дълбоки бръчки се бяха врязали от двете страни на устата му, а под очите му се вдълбаваха тъмни сенки. Желанието й да изтича при него и да го утеши беше почти непреодолимо.
— Най-добре е да отидеш право в леглото и да се наспиш, вместо да идваш в градината и да ме измъчваш. Изглеждаш ужасно.
— Съвсем различно от твоя хубав Самсон, нали? — попита той подигравателно.
— Да. — Тя сложи четката върху статива и направи импулсивно крачка към него. — Ти никога не би могъл да бъдеш Самсон. Виждам те по-скоро като ренесансов принц или като египетски фараон, но аз… — Тя поклати отрицателно глава. — Не, бих могла да те нарисувам само като самия теб. Защо стоиш като препариран? Върви да спиш!
Той продължаваше да я съзерцава с възхитен поглед.
— Исках да те видя!
Тя посрещна погледа му и потъна в него. Само с неимоверно усилие съумя да отвърне очи.
— Така, вече ме видя. Сделките ти приключиха ли задоволително?
— Не. Не пожелаха да смъкнат данъка.
— Съжалявам.
— Аз… по време на отсъствието си мислех за теб. Ти мисли ли за мен?
Жулиет мълчеше. Та нима можеше да признае колко нощи беше лежала будна и сън не я хващаше?
— Така си и мислех. — Той се усмихна дяволито. — Да, ти изтръгна още една победа.
— Победа ли?
— Мислех си не само за това с какво удоволствие бих лежал между бедрата ти… Не, копнеех също и за твоята компания. — Той я поглади нежно по бузата. — На моменти ми минаваше през ума, че самото ти присъствие би ми донесло достатъчно удовлетворение. Не е ли странно?
Тя не можеше да се помръдне. Стоеше като вцепенена. Не можеше да се отърве от тръпчиво сладката омая на докосването му. Просто стоеше и се наслаждаваше.
— Само на моменти ли?
— Задоволи се с малка победа. Повече няма да ти дам.
— Аз не го разглеждам като победа. — Тя се обърна отново към лененото платно и грабна четката. — Вече ти казах, че няма да започвам борба с теб. Сега върви да спиш, преди да си се строполил от умора.
— Робер разправя, че повечето време си прекарвала в стаята си. Неразположена ли беше?
Тя се замисли каква ли клопка й кроеше?
— Нищо подобно! Не мога ли да прекарвам времето си така, както ми харесва?
— Bon Dieu, това беше само въпрос. Никога ли не ти е минавала през главата мисълта, че бих могъл да се тревожа за теб?
Изненадваща топла вълна я заля и тя не посмя да го погледне.
— Не, такова нещо не ми е идвало на ум. Аз… ти благодаря!.
Тя усети погледа му върху гърба си и обзета от копнеж, съжали, че не можеше да се обърне към него.
— Жулиет… — каза той с усилие — липсваше ми!
Не можеше да отговори нищо. Защото, ако се опиташе да проговори, треперенето на гласа й щеше да я издаде.
За миг той остана безмълвен, после тя дочу крачките му, които се отдалечаваха към къщата.
Жулиет си пое дълбоко дъх и се обърна. Не можеше да го остави така да си върви!
— Жан Марк!
Той се извърна.
— Да?
Тя трескаво разсъждаваше какво би могла да каже, без да се издаде.
— Вчера разглеждах моята картина на „Вихрения танцьор“ и реших, че мястото й не е в салона. Ще нарисувам друга. Къде сложи статуетката?
Той се сепна.
— Сандъчето е в мазето и там трябва да остане. Да се изнесе статуетката, за да я рисуваш, е прекалено опасно. — Той се усмихна. — Отгоре на всичко, много съм привързан към картината в салона. За мен тя е свързана с определени спомени. Не бих искал никаква друга картина.
И за нея картината беше свързана с толкова спомени — за Версай, за манастира, за селската странноприемница, за Жан Марк.