Разединени равнини

— Махнете се! — Замаха трескаво с ръце. — Изтеглете се вляво и вдясно от мен! Махнете се оттук!

Повечето разбраха какво се иска от тях и хукнаха презглава, кои наляво, кои надясно. Миг по-късно огромна скала профуча над главата на Кимон, пропадна надолу между разбягалите се хора, заби се в стената на сградата отсреща и ги засипа с камъни колкото юмрук. Неколцина пострадаха, но мнозинството се отърваха без драскотина. Не беше очаквал, че ще е чак толкова трудно да командва войници, с които не е в мисловна връзка.

Поне да бяха войници като войници, но не. Ентусиазъм и решимост имаха в изобилие, но дисциплината им търпеше сериозна критика. Част от така наречената колегиумска войска се състоеше от набора на градската стража, която макар и сносно въоръжена, беше свикнала да потушава кръчмарски сбивания и да лови крадци, а не да води война. Повечето „войници“ обаче бяха чисто и просто цивилни граждани, проявили доблестта да се пишат доброволци. Някои си бяха донесли свои си оръжия, други бяха получили такива от складовете на Академията. На онези, които имаха някакви занаятчийски умения, бяха поверени по-сложни оръжия — арбалети за многократна стрелба, пронизвачи, гвоздистрели, губители и каквото друго бяха изровили от учебните работилници. Направили бяха опит да разделят „войската“ на отряди според типа въоръжение, но истината бе, че навалицата от мъже и жени, които Кимон виждаше сега от стената, беше миш-маш от копия, мечове, арбалети, тояги и земеделски сечива.

Изправи се отново. Очакваше да го залее отчаяние, а вместо това откри в себе си някакво странно чувство на гордост. Ако защитниците бяха мравкородни от собствения му град, щяха да са срам и позор за войнишкия занаят, но не бяха. В голямата си част бяха бръмбарородни, но имаше и други — мухоиди, мравкородни ренегати, паякоиди, полуродни, имаше дори богомолкоиди и молецородни. Бяха представителна извадка на Колегиум, градът, който беше отворил портите си за света.