Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
— Не съм чу… — започна Стенуолд, но сякаш по магия един от другите занаятчии вече бе вдигнал ръка.
Когато се смрачи, Акалия даде сигнал за отбой. Нямаше смисъл да хабят артилерийските муниции за неточна стрелба по тъмно. Последните рапорти потвърждаваха известни щети по западната стена, която беше понесла най-тежкия обстрел — по парапета и бойниците имало пролуки, а тук-там зидарията била сериозно изронена. Тези отслабени места щяха да бъдат основната им цел през следващите няколко дни. Успееха ли да разхлабят зида, в стената можеше да се отвори пробойна, която да разширят с насочени залпове. А паднеше ли стената дори само на едно място, истинският щурм можеше да започне.
Откъм Колегиум не беше прозвучал и един ответен изстрел. Артилерията по стените беше защитена по различни хитроумни начини и макар това да дразнеше Акалия, не беше от съществено значение — нека се крият, щом искат, но рано или късно нейните машини щяха да пробият дебелите зидове на града.
Започнеше ли щурмът обаче, колегиумската артилерия несъмнено щеше да се събуди и да вземе тежък данък от атакуващата войска, но война без жертви нямаше и нейните хора добре разбираха това.
„Обсегът на машините им със сигурност е по-малък от нашия“ — беше предположил един от нейните командири и тя бе вдигнала мълчаливо рамене. По една или друга причина засега артилерията на Колегиум мълчеше упорито.
Офицерите под нейно командване бяха разставили постови около лагерите, макар че вероятността бръмбароидите да замислят нощна атака клонеше към нулата. Време беше и Акалия най-сетне да се оттегли в палатката си. Уведомили я бяха, че осородният Даклан иска да говори с нея. Би могла да го държи в напрежение до утре и силно се изкушаваше да направи точно това, но после реши, че предвид благоприятното развитие на нещата, би било добре да му напомни за превъзходството на новия съюзник, с който се беше сдобила неговата прехвалена империя.
— Командир Даклан — поздрави го с жест тя, после се обърна към другия мъж. — И командир Талрик, нали така?
— Точно така, тактик — кимна Талрик. Приятно й стана, че осоидът използва правилното обръщение, възприето в армията на Век. Самата тя смяташе, че отношението й е по-любезно, отколкото този тип заслужава.
— Доволни сте, предполагам, от видяното дотук? — обърна се и към двамата тя. — Скоро ще видите как омразният ви Колегиум пада превзет, нали?
— Съвсем точно, тактик — обади се другият, Даклан.
— Да се чуди човек с какво толкова са ви разгневили глупавите бръмбари от толкова разстояние — подхвърли тя, присвила очи.
— Ами нали ги знаете бръмбарите, вечно се месят в хорските работи — бързо-бързо отвърна Даклан. — Империята е съсредоточила погледа си източно оттук, както знаете, но има данни, че Колегиум търси начин да се намеси.
— Така е, на всяка манджа мерудия са старчоците проклети — съгласи се презрително Акалия. — Вижте само какво направиха със Сарн, и то за нула време. Заразиха цял град с абсурдните си идеи!
— Вярно и добре казано — кимна Даклан. Акалия се подсмихна на раболепния му маниер, но пък той беше съвсем на място, от друга страна. Очевидно бе, че ги е страх от нея и искат да й се представят в най-добра светлина.
— Кажете ми, тактик — обади се другият. — Как преценявате тази първа бомбардировка? На мен ми се стори малко… нетрадиционна. — Даклан го стрелна с остър поглед. Изглежда се бяха разбрали да не повдигат този въпрос, реши Акалия и вдигна рамене, преди да отговори.
— Изразявате се неясно, командир Талрик. Ние, мравкородните, държим на прецизността. Какво точно имате предвид?
Талрик упорито не обръщаше внимание на колегата си и намръщените му погледи.
— Говоря за колегиумската артилерия по стените, тактик.
— Любопитно наистина — съгласи се тя. — Консултирах се с нашите занаятчии за възможната причина. Може би оръдията им са станали негодни поради липса на поддръжка, макар че това изглежда невероятно дори за Колегиум. Но пък колегиумци са плашливи. Може би инженерите им не са събрали кураж да са качат на стените под тежкия обстрел и да задействат артилерията.
— Може и така да е — каза Талрик, но нещо във физиономията му не й хареса.
— Позволихме ви да дойдете тук като компромис — напомни им тя. — Но няма да търпя нахалство от чужденци.