Империя в черно и златно

Талрик изсумтя, а Ултер се ухили до уши.

— Когато приключиш с картата, капитане, искам да ти покажа още нещо. Още едно бижу в колекцията ми. Може би най-ценното.

Това привлече вниманието на Талрик.

— Води ме — каза той.

Не отидоха далеч. Ултер го поведе назад към килиите и за миг Талрик се уплаши, че проблемите ще започнат по-рано от предвиденото, но Ултер го заведе при друга затворничка. Местна жена.

— Името й — обяви с наслаждение губернаторът — е Кимене. Но й викат Девата.

Талрик бе моментално поразен, не толкова от вида й, колкото от поведението. Когато пристигнаха, жената седеше на сламеник, но скочи веднага и зае бойна поза в средата на килията. Кожата й беше с обичайния синкавосив цвят на минасците, косата й беше тъмна и къса, с неравни краища сякаш се е подстригвала сама. Облечена беше с бричове и проста туника без ръкави, които й придаваха момчешки вид. Килията й беше отделена от коридора с решетка. Въпреки че я държаха пред погледите на всички като диво животно на изложение, тя гледаше Талрик право в очите. Имаше предизвикателство и презрение в погледа й, които пробудиха нещо у него. Предизвикателството беше опасно знаме, което млада затворничка да развява така открито. Но очите й бяха твърди като стомана. Сблъсъкът на погледите им предизвика шок, който Талрик усети физически. „Няма да се предам“ — казваше нейният.

— И какво й е толкова специалното? — попита той, като се надяваше гласът му да е прозвучал нормално.

— Какво й е специалното ли? Скъпи ми Талрик, тази жена е в центъра на съпротивата. Тя е любимият им водач, а колко време ни разиграва няма да ти казвам. Година и половина оглавяваше списъка на издирваните престъпници. От Рекеф се претрепаха горките да й залагат капани. Какво ли не опитахме. Внедрихме шпиони след последователите й — тя ги уби. Изтезавахме членове на семейството й — те лъгаха до последно. Не бях виждал такова нещо. Накрая се наложи да прибягна до услугите на наемници, проклети да са.

Талрик се намръщи.

— Добре си направил, че си я хванал. Кога започват разпитите й?

Ултер се засмя от сърце.

— Не бързай толкова, стари приятелю. Държим я тук вече две десетници. Идеята е да я пречупим малко по малко.

— Две десетници и още не сте я разпитали? — Талрик не вярваше на ушите си и това му пролича, но Ултер не обърна никакво внимание на тона му.

— Предпочитам да ги пречупваме бавно — обясни той. — Без слънце, без чист въздух, без свобода и без уединение. Постепенно ще променим мисленето й, приятелю мой. С всеки изминал ден тя става все по̀… податлива. Скоро ще е готова да обещае всичко само и само да зърне още веднъж външния свят.

„Той я иска за проклетата си колекция“, осъзна най-после Талрик и хем се ядоса, хем му стана смешно. Досега старецът беше проявявал разум, ограничавайки вкусовете си до вносна стока. Да покани тази жена в леглото си би било равносилно на смъртна присъда. Смешното беше, че минаската също не си даваше сметка за това. Така се беше вкопчила в гордостта си, че не разбираше какъв път за бягство й се предлага.