Империя в черно и златно

— Как така я няма? — повиши внезапно глас Ултер и стисна войника за презраменния каиш на ризницата. — Кой я е отвел? Къде?

Войникът отговори тихо, но хвърли поглед към Талрик и това беше достатъчно. Ултер го пусна.

— Махай се! — отпрати го троснато той, после се обърна към стария си приятел с изражение на фалшива добросърдечност.

— Талрик, момчето ми каза нещо много странно.

— Така ли? — попита Талрик, като се стягаше вътрешно.

— Каза, че моята пеперудородна, моята танцьорка е била изведена от стаята й и сега никой не знае къде е.

— Аз знам — отвърна Талрик. — Заповедта беше моя.

— Твоя, казваш. — Губернаторът издиша бавно, после се приближи. — Доста своеволно. И защо, ако мога да попитам?

— Прав си, тя е удивителен екземпляр — обясни спокойно Талрик, — а моите бъдещи проекти на запад имат нужда точно от такъв оперативен работник. Знаеш как е при външната служба на Рекеф — ползваме всякакви хора с всякакви умения. В момента Хелерон е на ръба и вярвам, че твоята танцьорка може да наклони везните. Затова я реквизирах.

Самоконтролът на Ултер беше достоен за възхищение.

— Реквизирал си я, значи? — каза с усмивка той. — Аз съм губернаторът на Мина, Талрик, дано не си го забравил. Ти си ми стар приятел, капитане, но кой ти е дал правомощия да се разпореждаш с моя собственост?

— Аз съм капитан от имперската армия, но също и майор от Рекеф. Работата ми на запад е свързана с делата на Рекеф.

— Знам, че си от проклетия Рекеф. Аз те насочих към тях, ако случайно си забравил.

— Тогава би трябвало да разбираш. Нуждите на Империята са с предимство пред личните нужди, губернаторе.

— Но аз дори не успях да… — Месестите ръце на Ултер разсякоха безсилно въздуха и Талрик довърши наум изречението: „… да я вкарам в леглото си“.

— Съжалявам, губернаторе — каза той с тон, който звучеше едновременно делово и отегчено, — но тя наистина е уникална, както си забелязал и сам. Завладяването на Хелерон е въпрос колкото на войници и мечове, толкова на сърца и умове. Сигурно разбираш колко полезна би била танцьорката в тази задача.

И се усмихна. Ултер го гледаше все едно се е превърнал в звяр с отровно жило… което в някакъв смисъл беше точно така.

— Преди никога не би направил такова нещо — изтъкна старецът.

— Е, мина доста време. — Талрик срещна спокойно погледа му. — Стига, не е възможно да се сърдиш на Империята за нещо толкова дребно, нали?

Сега вече Ултер се усмихна, макар усмивката да не стигна до очите му.