![Достатъчно време за любов [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/1/9/dostatchno-vreme-za-lyubov-bg-download.jpg)
Достатъчно време за любов [bg]
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #24
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Квазар
- ISBN: 954-8826-33-X
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Достатъчно време за любов [bg]». Краткое содержание книги:
Годината е 4272 по григорианския календар, или 2053 от началото на Великата Диаспора на човешката раса.
Лазарус Лонг — човекът с много лица и имена, преживял повече от две хилядолетия , най-възрастният член на човешката раса — се завръща на планетата Секундус, за да умре. По най-простия начин — чрез отказ от поредното подмладяване. Но се намират хора, които не могат да позволят мъдростта му да бъде изгубена за човечеството. А и самия Лазурис има какво още да научи…
Тя спря, с единия си крак върху стълбичката на фургона.
— Рубините ми, скъпи? Тук, в прерията?
— Дългокрака Лил, аз купих тези рубини заради теб — да ги носиш, и заради себе си — да ти се наслаждавам.
Дора се усмихна. Лицето й, което обикновено бе сериозно, засия, тя се обърна и изчезна във фургона. Върна се бързо — още не бе успяла да си сложи колана с оръжието и рубините, така че ги носеше в ръце, но беше намерила няколко секунди, за да среше дългите си и блестящи кестеняви коси. Изобщо не й личеше, че не се е мила повече от две седмици; това не би могло да намали чаровната й младежка красота. Тя се спря върху стъпалата и му се усмихна.
— Постой там! — каза Смит. — Великолепно! Дора, ти си най-красивото нещо, което съм виждал през живота си.
Тя го дари с нова сияйна усмивка.
— Не ти вярвам, съпруже мой… но се надявам, че често ще повтаряш тези думи.
— Мадам, аз не умея да лъжа. Казвам го, защото е самата истина. Кажи сега какво беше онова за петлето?
— О! Това извратено малко чудовище! Казвах ти, че сигурно то чупи яйцата! И най-накрая го хванах да кълве две току-що снесени яйца!
— Кралска привилегия, скъпа. Страх го е, че от едно от тези яйца ще се излюпи петле.
— Ще му прекърша вратлето. Ако можех да запаля огън, веднага бих го направила. Скъпи, чудех се какво студено ястие да приготвя, без да отваряме някой от запечатаните пакети, и ми хрумна да смеся натрошени солени бисквити и сурови яйца. Но днес кокошките снесоха само три яйца, а петлето разби двете от тях, снесени от неговите кокошки. Сложих много трева и в двете гнезда. Яйцето от другата страна изобщо не е докосвано. По дяволите! Удроу, защо се ни два петела?
— Поради същата причина, заради която нося два ножа. Любима, след като се доберем до мястото, където ще живеем, и първите ни пиленца се излюпят, ще изчакаме да пораснат малко и едва след като сме сигурни, че сред тях има петле, ще можем да си позволим да изядем пакостника. На някой празник. Но не и по-рано.
— Обаче няма да му позволяваме да чупи яйцата. Е, ще вечеряме сирене и сухари. Освен ако не искаш да отворим някой нов пакет.
— Нека да не бързаме. Фриц и Лейди Мак дебнат за някакъв дивеч. Надявам се да надушат някой прериен козел. Или поне галопер.
— Но аз не мога да сготвя месото. Нали каза…
— Ще го ядем сурово, скъпа. Отрязваме от бут от прериен козел, ситно го накълцваме и мажем върху бисквитите. „Месо по татарски ала Нови начала“. Страшно вкусно. Почти колкото момиче. — Той се облиза.
— Добре. Ако можеш да ядеш такова нещо, ще мога и аз. Но понякога, Удроу, не мога да разбера дали се шегуваш, или си сериозен.
— Прелестна моя, никога не се шегувам, когато става въпрос за храна или за жени; това са свещени теми. — Той отново я огледа от горе до долу. — А като сме заговорили за жени… Жено, казах ти да се облечеш само в рубини. Каква е тази гривна около глезена ти?
— Вие ми подарихте три гривни, сър. Както и пръстени и обеци. И ми казахте да ги „нося всичките“.
— Наистина. А този рубин откъде е?
— Хей! Това не е рубин, това съм аз!
— Изглежда като рубин. Ето още един, абсолютно същия.
— Ах! Може би ще е по-добре да сваля рубините. Само да не ги загубим. Или все пак първо да напоим мулетата?
— Имаш предвид, преди да вечеряме?
— Ъ… да, мисля, че точно това имах предвид. Умираш си да ме дразниш.
— Не говориш много разбираемо, малка Дора. Кажи на чичо Гиби какво точно искаш.
— Аз не съм „малката Дора“. Аз съм Дългокраката Лил, най-разгоненото момиче на юг от Сепарация — ти самият си ми го казвал. Аз се бия, ругая, плюя през зъби. Освен това съм наложница на Лазарус Лонг, Супергероя от Небесата, силен колкото шестима. И ти прекрасно знаеш какво искам, и ако ми докоснеш зърната на гърдите отново, възнамерявам да те поваля и да си го взема насила. Обаче мисля, че все пак ще е по-добре първо да напоим мулетата.
Животът с Дора винаги бе толкова весел, Минерва. И работата не беше само във физическата й красота; по общоприетите стандарти тя не беше красавица, въпреки че за мен тя бе съвършена. Нито пък причината беше в ентусиазма, с който се отнасяше към „ероса“, въпреки че тя наистина беше ентусиазирана и готова по всяко време и не й бе необходим фитил, за да се възпламени. Имаше си умения, които непрекъснато се усъвършенстваха. Сексът е въпрос на опит — като пързалянето с кънки, ходенето по въже или синхронното плуване. Сексът не е инстинкт. Разбира се, животните се съвкупяват по инстинкт, но за да се превърне сексът във висше и ярко изкуство, са необходими интелигентност и търпелива целеустременост. Дора си я биваше в леглото и с всеки изминал ден ставаше все по-добра. Тя се учеше упорито, освободена от кумири и от глупави предразсъдъци, стремеше се да практикува всичко, каквото научеше, и притежаваше духовното качество, превръщащо упражнението на потните тела в нещо свещено.