Ханибал: Врагът на Рим [bg]

Веднага започнаха претърсване на проходите и палатките за гали. За жалост нямаха особен успех и жаждата им за отмъщение остана неутолена. Оказа се, че веднага след вдигането на тревогата повечето гали са се изнесли. Въпреки всичко претърсването продължи, докато не покриха целия лагер.

Най-лошото беше броят обезглавени тела, които намериха. Всички знаеха, че галите обичат да прибират подобни бойни трофеи, но Квинт никога досега не го беше виждал с очите си. Както и не бе виждал толкова много кръв през живота си. Около всеки труп имаше огромни червени петна, а покрай следите на галите имаше широки кървави дири.

— Богове, на светло ще прилича на кланица — прошепна Калатин.

— Горките нещастници — каза Цинций. — Повечето не са имали никакъв шанс за спасение.

Квинт си представи баща си в палатката му и отново му призля. Нямаше какво да повърне, освен стомашен сок.

Калатин го погледна загрижено.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — грубо отвърна Квинт. Насили се да преодолее гаденето и се зае внимателно да оглежда всяко тяло, на което попадаха. Умоляваше боговете да не открие баща си. За свое огромно облекчение не видя никой, който да наподобява Фабриций. Това обаче не означаваше нищо. Тяхната група беше претърсила само малка част от лагера. Можеше да е сигурен едва след изгрев-слънце.

Центурионите разрешиха на войниците от всяка импровизирана центурия поред да се върнат при палатките си за дрехи и снаряжение. След това, напълно подготвени за битка, легионерите и конниците чакаха до сутринта, когато стана ясно, че няма да има нови атаки. Войниците най-сетне бяха освободени и им бе разрешено да се върнат в частите си. Разчистването на лагера щеше да продължи цял ден.

Квинт тръгна да търси баща си. Като по чудо го откри в палатката му. Очите му се напълниха със сълзи, когато влезе.

— Жив си!

— Жив съм. — Фабриций махна към масата, на която имаше закуска. — Хапни.

Въпреки небрежното поведение на баща му Квинт забеляза облекчението в очите му.

— Благодаря. Ужасна нощ.

— Да — каза Фабриций. — Повече от сто добри мъже си отидоха заради проклетите ценомани.

— Сигурен ли си, че са били те?

— Че кой друг да е? Портата не е била атакувана, стражите по стените също не са видели никого.

— Затова значи бяха толкова навъсени вчера. — Видя объркването на баща си и му разказа какво е видял.

— Това обяснява много неща. И сега са избягали в картагенския лагер. Несъмнено ще предложат „трофеите“ си в дар за Ханибал — кисело каза Фабриций. — Като доказателство, че ни мразят.

Квинт се опита да не мисли за обезглавения труп на Лициний, който беше открил сред остатъците от палатката им.

— Какво ще направи Публий?

Фабриций се намръщи.

— Познай.

— Пак ли ще се оттеглим?

Баща му кимна.

— Но защо? — извика Квинт.

— Той смята, че е прекалено опасно от тази страна на Требия. И след тази нощ е трудно да не се съгласиш с него. — Фабриций видя мъката на Квинт. — Не е само това. Високият терен на отсрещния бряг е много неравен, което ще попречи на картагенската конница да атакува. Освен това ще блокираме пътищата, които водят на юг през Лигурия до земите на боите.